Тотю Коев

Следователно както „вечният за­вет“, така и временните „заповеди“ и „наредби“ са „закон Божи“, кой­то обхваща всички религиозно-нравствени и обредни постановле­ния. Десетте Божии заповеди са само част от старозаветното законо­дателство, което Иисус Христос от­менил с установяването на новия завет (Колосяни 2:14, 16).

Какво значи „отменил“? Нали Сам Христос е казал: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чер­тица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне. И тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в цар­ството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно“ (Матей 5:17-19). Тук особено внимание заслужават ду­мите „не да наруша (закона, скоби мои) съм дошъл, а да изпълня“. Ка­зано накратко, „да изпълня“ значи „да възпълня“, „да осмисля“, „да одухотворя“. Това ясно личи по-нататък от думите на Христа: „Слу­шали сте, че бе казано на древните: „не убивай; а който убие, виновен е пред съда“. Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда… Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай“. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожела­ние, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Матей 5:21-22, 27-28) и така нататък. Новото, което Иисус Христос казва, е в генетическа връзка със старото. Именно в този смисъл са думите „не да наруша, а да изпъл­ня“. Това Спасителят образно е из­разил в притчата за семената: „Зе­мята сама по себе си ражда първом злак, после клас, след туй пълно зърно в класа“ (Марк 4:28). Старият завет би могъл да се сравни със съд, в който има малко съдържание. Иисус Христос напълнил този съд, на формата дал богато вътрешно съдържание и смисъл. Той напълнил или изпълнил старозаветния закон със Своя живот, учение, кръстна смърт и възкресение; разяснил ре­лигиозните ценности и възвишените нравствени принципи.

Във връзка с разглеждания тук въпрос е важно да се отбележи, че в новозаветните свещени книги са посочени като задължителни за всички християни девет от десетте Божии заповеди, не е посочена само четвъртата – за празнуването на съботния ден, което ясно показва нейния временен характер. Мястото тук не позволява да се цитират дословно съответните текстове в под­крепа на казаното. Ще посоча само книгите, главите и стиховете. Ин­тересуващият се читател може да отвори и прочете тези текстове.

Първата заповед – Марк 12:29, 1 Иоан 5:21, 1 Коринтяни 10:14, Колосяни 3:5.

Втората заповед – 1 Коринтяни 5:9-10; 8:4; 10:14, Римляни 2:22, Галатяни 5:19-20.

Третата заповед – Марк 7:22, Иаков 5:12.

Петата заповед – Лука 18:20, Матей 15:4; 19:19, Марк 7:10; 10:19, Ефесяни 6:1-2, Колосяни 3:20.

Шестата заповед – Матей 15:19; 5:21; 19:18, Марк 7:21; 10:19, Лука 18:20, 1 Петр. 4:15, Иаков 2:11, Римляни 1:29; 13:9, Галатяни 5:21.

Седмата заповед – Матей 5:32; 19:9, Лука 16:18; 18:20, Иаков 2:11, Римляни 13:9, Галатяни 5:19.

Осмата заповед – Матей 19:18, Марк 10:19, Лука 18:20, 1 Петр. 4:15, Римляни 2:22; 13:9, Ефесяни 4:28.

Деветата заповед – Матей 15:19, Марк 10:19, Лука 18:20.

Десетата заповед – Деяния на светите апостоли 20:33, Римляни 1:29; 13:9, 1 Петр. 4:15, 1 Коринтяни 5:11; 6:10.

Изброените тук новозаветни тек­стове сочат задължителността на де­вет от десетте Божии заповеди. Не е посочена задължителността само на четвъртата – за съботния ден.

На въпроса на богатия момък какво да стори, за да наследи живот вечен, Иисус Христос му отговорил: „Опази заповедите“ (Матей 19:16-17). На повторния му въпрос „кои“ (стих 18), Той му изброил: „Не убивай, не прелюбодействай, не кради, не лъжесвидетелствай, почитай баща си и майка си, обичай ближния си като себе си“ (стихове 18-19). Също и св. апостол Павел съветва: „Не дъл­жете никому нищо, освен взаимна любов; който люби другиго, изпъл­нил е закона. Защото заповедите: не прелюбодействай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай, чуждо не пожелавай, и всяка друга заповед се съдържа в тия думи: възлюби ближния си като самаго себе си… Любовта е изпълнение на закона“ (Римляни 13:8-10). Тя е из­пълнение на девет от десетте Божии заповеди и път към достигане на вечен живот.

Крайно неубедително е твърде­нието, че дори и ангелите на небе­то празнуват съботния ден. Освен че за това твърдение няма библей­ска обосновка, то е лишено и от логически аргументи. С него на ан­гелите се приписват твърде човешки качества, а знаем, че те са безплътни духовни същества, неограничени и неподчинени на пространствените из­мерения.

*

5.Иисус Христос спазвал събот­ния ден и „по обичая Си“ в този ден посещавал синагогата (Лука 4:16). Той е казал, че „съботата е напра­вена за човека“ (Марк 2:27), което значи за всички човеци, в това число и за християните; че „Син Човечески е господар и на съботата“ (Марк 2:28); че Той спазвал всичко, което е чул от Своя небесен Отец (Иоан 15:10).

Апостолите, верни на своя Учи­тел, постъпвали като Него – спаз­вали съботния ден (Деяния на светите апостоли 13:14-48; 16:13; 17:2; 18:4). Жените, които следвали Христа, правели същото (Лука 23:56). Под влияние на апо­столската проповед така постъпвали и първите Христови следовници (Деяния на светите апостоли 13:14, 44; 16:13). Никъде в свещените новозаветни книги не е дадена заповед за празнуване на неделния ден.

*

Вярно е, че Иисус Христос „по обичая Си“ в съботен ден посещавал синагогата, и не само я посещавал, но и благовестял там на събралите се евреи, а в някои случаи дори из­вършвал и чудеса (Лука 4:31). Съ­щото правели и апостолите. И това е самопонятно. Първо, Сам Иисус Христос се е родил, живял и учил във време и сред народ, когато и сред който (народ) старозаветният закон е бил още в пълна сила, за­това Христос спазвал установе­ните в Моисеевия закон дни и праз­ници, в това число и съботния ден (Иоан 2:13; 7:2, 10, 14). Второ, съ­ботен ден евреите се събирали в синагогите на обща молитва, и това било най-удобно време за Иисус Христос да им благовести новото уче­ние, което Той и правел (Лука 4:16, Матей 13:54, Марк 6:2). По подража­ние на Христа апостолите също благовестели съботен ден в синагогите, при това не само на юдеите, но и на присъстващите там езичници (Де­яния на светите апостоли 13:14-49; 16:13; 17:1-3; 18:4). Напълно естествено било да се бла­говести на насъбралия се народ, който жадно слушал и в по-голямата си част възприемал новото боже­ствено учение. Разбира се, стана­лите християни не отведнъж са скъс­вали с предишната си традиция (юдейска или езическа), но за това не били осъждани нито от Иисус Христос, нито от апостолите. Не бива да се забравя, че промените в религиозното съзнание и в религиоз­ния живот у болшинството от хората не настъпват радикално, а постепен­но. Това Иисус Христос като Богочовек е знаел най-добре, затова се отнасял снизходително към Своите слушатели   и последователи. И апо­столите постъпвали по същия начин.

Не бива да се забравя и нещо дру­го – спазвайки изискванията на старозаветния закон за съботата, Иисус Христос влагал в него ново съдържание. Докато законът повелявал да не се прави нищо в този ден, Христос казвал и на дело показвал какво трябва да се прави – именно да се вършат преди всичко добри дела (Лука 4:31). Заради това книжниците и фарисеите Го обвиня­вали, че Той нарушавал съботата. В съботен ден излекувал тридесет и осем годишния разслабен (Иоан 5-9). „Затова иудеите гонеха Иисуса и търсеха случай да Го убият, задето вършеше това в събота“ (Иоан 5:16). Същото е и със слепородения, ко­гото Иисус Христос излекувал: „Бе­ше събота, когато Иисус направи калчица и му отвори очите… То­гава някои от фарисеите думаха: Тоя Човек не е от Бога, защото не пази съботата“ (Иоан 9:14, 16). С божествената Си власт и сила Хри­стос нарушавал съботата и доказвал, че Той „е господар и на съботата“ (Матей 12:8, Марк 2:28, Лука 6:5). За непредубедените Христови по­следователи това са първите косве­ни указания за отменяне на заповед­та за съботата. А от това отменяне никой не е бил ощетен, защото тази заповед, валидна само за еврей­ския народ, не е имала морален характер, следователно не е била задължителна за християните. За­това апостолите не са я спазвали, а само са използвали благоприят­ната възможност да благовестят на евреите, които в съботен ден се събирали на молитва. Жените, които следвали Христа, приготвили в пе­тък благовония и миро, за да пома­жат тялото на Иисус след погре­бението Му, „а в събота си починаха според заповедта“ (Лука 23:56). Това е денят преди Възкресението Хри­стово, затова те се придържали към закона. Но след Христовото Възкресение няма никакви свидетелства тези жени да са спазвали заповедта за съботата. Спътниците на св. апо­стол Павел, които били измежду първите Христови последователи, не са пазели съботния ден. Те просто са придружавали апостола и когато той влизал в синагогите, влизали и те с него, за да се насладят на сло­вото му и да се укрепят в новата вяра (Деяния на светите апостоли 13:13-14, 44, 16:13).

Наистина Иисус Христос не е дал ясна заповед за отменяне на събо­тата и за установяване на неделята като Господен ден. Докато е бил все още в сила старият завет с не­говия белег или печат – съботата, такава заповед не е било естествено да се дава от когото и да било. Освен това Иисус Христос не е бил зако­нодател в старозаветния смисъл. Не­говият закон е записан в сърцата на хората. „Думите, що ви говоря, са дух и живот“ (Иоан 6:63), казва Той. Законът на духа дава живот в Христа Иисуса (Римляни 8:2), защото „буквата убива, а духът животвори“ (2 Коринтяни 3:6). Ако все пак говорим за нови заповеди или, по-точно, за нова заповед, такава Иисус Хри­стос е дал, но не за израилския на­род (за когото останало в сила всич­ко старозаветно), а за Своите учени­ци и последователи, независимо от тяхната етническа или предишна ре­лигиозна принадлежност. „Нова за­повед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго“ (Иоан 13:34). Върху тази заповед се гради целият нов завет, тя е в основата на хри­стиянството. От друга страна, както вече беше отбелязано, в Новия За­вет под една или друга форма са упоменати като задължителни (ма­кар с ново съдържание) девет от десетте Божии заповеди, не е упоме­ната само четвъртата – за празну­ването на съботния ден. Ако тази заповед имаше всеобщозадължителен характер, не би могла да бъде отми­ната.

Прочетете още „Кой е Господният ден – събота или неделя? – продължение и край*“ →

Тотю Коев

Да се говори за Господен ден е, на пръв поглед, като че ли съвсем неуместно, дори излишно, като зна­ем, че цялото творение е Божие дело и всички дни са Господни. При все това тази тема е от изключителна важност и актуалност, от една стра­на, защото тя е в тясна връзка с една от основните истини в християн­ството – истината за Възкресението на Иисус Христос, а от друга – за­щото се интерпретира по различен начин от някои християни.

Целта тук е, без да се полемизира, да се проследи в исторически и бо­гословски план празнуването на съ­ботния ден, след което на базата на църковното учение за Господния ден да се изясни защо огромната част от християните по целия свят офи­циално празнуват неделния ден, счи­тайки го в конкретен смисъл на ду­мата за Господен ден.

Не бива да се забравят думите на св. апостол Павел, че Църквата е „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15) и че тя е получила от своя божествен Основател и Глава Иисус Христос власт да учи своите членове на истините на вярата (Матей 28:19). Тези истини се съдържат в Божественото Откровение (Свещеното Пи­сание и Свещеното Предание). Там, осо­бено в Стария Завет, многократно се говори за съботния ден като Го­споден ден, докато в Новия Завет този Господен ден е неделята. Противоречие в това няма. Необходимо е само обективно, спокойно и без­пристрастно да се изяснят смисълът и съдържанието на някои старо- и новозаветни текстове и събития, свър­зани с въпроса за Господния ден; да се анализират аргументите за и против съботния ден като ден Гос­поден за християните; да се чуе гла­сът на древната следапостолска Църква и, накрая, да се направи необходимото заключение. Тук в рам­ките на ограниченото място не е въз­можно да се разгледат и анализират всички детайли по третирания про­блем, а се акцентира само върху най-същественото. Това е достатъчно като насока към по-нататъшен размисъл и преценка.

За по-голяма прегледност тук ар­гументите. в подкрепа на празнува­нето на съботния ден се представят и съответно анализират в хроноло­гично-систематичен ред.

По-важните библейски и църковноисторически основания, привеж­дани от защитниците на съботния ден като ден Господен и задължителен, според тях, за всички християни, в най-съкратена форма са следните:

1.Бог сътворил света в шест дни, а в седмия си починал и осветил този ден.

2.Адам и Ева още в рая празну­вали съботния ден и продължили да го празнуват и след изгонването им оттам. Техните потомци вършели същото.

3.Четвъртата Божия заповед санк­ционира съботния ден и определя начина на празнуването му.

4.Трябва да се прави разлика между „вечен завет“ и временни „заповеди“ и „наредби“. Първият е Божие установление, вторите са дело на Моисей. Първият е задължителен и за християните, дори и за ангелите на небето; вторите имат временен ха­рактер.

5.Иисус Христос спазвал събот­ния ден. Същото правели и апосто­лите и древните християни. В Но­вия Завет няма заповед за отменяне на съботата и за установяване на неделята.

6.Папата отменил Божията за­повед за седмия ден и наредил да се празнува неделята, а император Константин Велики узаконил тази наредба.

Обективността изисква и налага всеки от изброените тук шест пункта да бъде представен в по-развита форма и тогава да се подложи на анализ и преценка.

***

1.Привържениците на тезата, че съботният ден е ден Господен, из­хождат от това, че не друг, а Сам Бог, като сътворил света в шест дни, в седмия си починал и осветил този ден: „И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела, що бе сътворил и създал“ (Битие 2:2-3. Срв. Изход 20:8-10; 16:23-30; 31:13).

*

Тези думи се нуждаят от изяс­нение и съпоставка.

Всъщност какво значи тук „ден“? – Това е един от най-сложните въпро­си в областта на екзегетиката. Ев­рейската дума „йом“ значи ден в нашия астрономически смисъл, тоест период от 24 часа, но може също да значи и епоха, неограничен период от време. Разбира се, че по силата на Своето всемогъщество Бог е могъл да сътвори света в шест мига или дори в един миг. Но не бива ви­наги да се изхожда от идеята за всемогъществото Божие. Геоложките изследвания ни дават основа­ние да приемем, че творческият акт на Бога е протекъл в шест периода. Бог вложил в създадената от Него материя закони, по които тя се раз­вива и устройва: „Рече Бог: да произведе водата влечуги, живи ду­ши; и птици да полетят над земята по небесната твърд (Тъй и стана)… След това Бог ги благослови и рече: плодете се и множете се и пълнете водите в моретата, и птиците да се множат на земята“ (Битие 1:20, 22). Така Той постъпил и с човека (срв. Битие 1:28). По силата на това цити­раният по-горе текст (Битие 2:2-3) не ни задължава да разбираме тук „ден“ в нашия смисъл на денонощие от 24 часа, а по-скоро в смисъл на продължителен период от време.

За всеки от творческите дни или периоди е казано: „Биде вечер, биде утро – ден един…, ден втори…, ден трети…, ден четвърти…, ден пети…, ден шести“ (Битие 1:5, 8, 13, 19, 23, 31). За седмия ден обаче не е казано: „Биде вечер, биде утро – ден седми“, а е посочено: „И свърши Бог до седмия ден Своите дела“ (Битие 2:2). Това не е случайно. Безспорно, за нас седми ден като време от 24 часа има, но за Бога седмият творчески ден не е завършен, той продължава и се слива с веч­ността. Защото Бог продължава да твори, в смисъл да промисля за съ­творения от Него свят. „Моят Отец досега работи, и Аз работя“ (Матей 5:17), казва Иисус Христос.

„Бог благослови седмия ден и го освети“ (Битие 2:3). Благославя се нещо, което е достойно за радост, за почит и възпоминание. Освеща­ването пък съдържа мисъл за отделя­нето на нещо, което има по-висше предназначение и е насочено към разумните същества – към хората. В библейската словоупотреба освещаването на определени времена и места показва предназначението им за богослужение, за прослава на Твореца (срв. 4 Царства 10:20, Неемия 8:9).

В седмия ден Бог „си почина от всички Свои дела“ (Битие 2:3). И тези думи не бива да се разбират бук­вално. Всеки християнин знае, че едно от свойствата на Бога е всемогъществото. В свещените книги то е засвидетелствано многократно: Бог е „Всемогъщи“ (Битие 17:1), Тво­рец на всичко видимо и невидимо, „защото Той рече – и всичко стана, Той заповяда – и всичко се яви“ (Псалом 32:9, срв. Битие 1:3, 6, 9, 11, 15, 20, 24), промисля за всичко и държи „всичко с мощното Си слово“ (Евреи 1:3), у Него „няма да остане безсилна ни една дума“ (Лука 1:37). Нима всемогъщият Бог се умо­рява и има нужда да си почива? Думите от Битие 2:3, Бог „си почина от всички свои дела“ означават, че Той престанал да твори и да произ­вежда от небитие в битие, престанал да създава нови видове твари, за­щото създаденото до края на шестия ден (период) било достатъчно и за­вършено. Но прекратявайки твор­чеството в този смисъл, Бог, както вече се спомена, продължава да про­мисля за света и за човека като ве­нец на Неговото творение. Именно в творческата и промислителна дей­ност на Бога се проявява Неговото всемогъщество, а то от своя страна изключва мисълта за умора и за необходимост от почивка.

Казано накратко, шестте творче­ски дни би трябвало да се разбират като шест продължителни периода от време; благославянето и освеща­ването на седмия ден има възпомена­телен характер; почивката на Бога в този ден показва завършек на създа­ването на нови твари и начало на Божията промислителна дейност, ка­то между завършека на едното и началото на другото няма промежду­тък от време. Следователно думите от Битие 2:2-3 не дават основание да се мисли, че празнуването на съ­ботния ден е установено от Бога още при сътворяването на света.

*

2.Адам и Ева още в рая, преди грехопадението, са получили запо­вед от Бога да пазят съботния ден. Те са продължили да спазват тази заповед и след изгонването им от рая. Техните потомци са вършели съ­щото.

Това твърдение, макар и лишено от библейска основа, заслужава по-обстоен анализ, при който да се изяс­ни кога и защо е установено за ев­рейския народ празнуването на съ­ботния ден.

На Адам и Ева в рая заповед за празнуване на съботата не е дадена. Те са получили от Бога една-един­ствена заповед – да не ядат от плодовете на дървото за познаване добро и зло (Битие 2:17).

Вярно е, че „Бог взе човека (ко­гото създаде) и го посели в Едемската градина да я обработва и да я пази“ (Битие 2:15). От тези думи е ясно, че трудът е благословен от Бога и че Адам и Ева са се трудели още преди грехопадението. Но трябва да се прави разлика между труда преди грехопадението и след него. Преди грехопадението първата чо­вешка двойка с чистите си духовни очи е съзерцавала Бога. Трудът ѝ е носел райска удовлетвореност, а не умора и необходимост от почивка. Като създадени по образ Божи (Битие 1:26-27) Адам и Ева в творческия си труд са отобразявали Божията дейност. Наказателният характер на труда е резултат от грехопадението: „С мъка ще се храниш от нея (от земята, скоби мои) през всички дни на живота си…, с пот на челото си ще ядеш хляба си“ (Битие 3:17, 19), казва Бог на Адам. Почивката след такъв непосилен труд е необходи­ма, но това още не означава, че тази почивка е била в съботен ден. Ако би била в този ден, би трябвало след думите „през всички дни“ да се добави „освен в събота“.

Знаели ли са Адам и Ева и тех­ните потомци до Моисей как Бог е сътворил света и как си е „починал“ в седмия творчески ден? – На този въпрос Библията не ни дава отговор. Казано съвсем обективно, колкото може да се твърди, че евреите до Моисей са знаели това и са почивали в съботен ден, толкова може и да се отхвърля такова твърдение. Тук сме изцяло в сферата на предположе­нията, защото липсват библейски, пък и други исторически свиде­телства от този период – до времето на Моисей. При все това уместно и необходимо е да се припомнят думи на някои от древните отци и учители по този въпрос.

Прочетете още „Кой е Господният ден – събота или неделя?*“ →

Костадин Нушев

 „Ето възсия пред нас, христолюбци, светозарната памет на преблажения наш отец Кирил, нов апостол и учител на всички земи! Възсия с благочестието и красотата си като слънце, що осветява с божествените си лъчи цялата Вселена. Божията Премъдрост си съгради в сърцето му храм, а Дух Светий се спря на езика му като на херувим, раздавайки непрестанно Своите дарове според вярата, както е рекъл и апостол Павел: „Всекиму от нас ще се даде благодат според вярата му в Христа”.

Св. Климент Охридски „Похвала за нашия блажен отец и славянски учител Кирил Философ“

На 14 февруари в църковния календар на Българската църква отбелязваме и почитаме Успението на свети Кирил – равноапостолният първоучител и просветител на българския народ и на другите славянски народи. Константин Философ, наречен в монашеска схима Кирил, е сред големите християнски учители и просветители на европейските народи и заслужено е почитан като небесен покровител на Европа. Той извършва епохалното евангелизаторско и равноапостолско дело по превода на Евангелието на старобългарски и славянски език чрез въведената от него за тази цел първа славянска (старобългарска) азбука – глаголицата, чрез която предоставя на славянските народи достъп до духовните богатства на Божието Слово и предлага наставление в истините на християнската вяра и напътствие за духовния път на спасението в Христа.

За да придобие Божията премъдрост и спасението, да се украси с божествено знание и добродетелност и да се удостои с благодатните дарове на Светия Дух, според неговия ученик свети Климент Охридски, „заради тази именно чест нашият преблажен отец и учител остави цялата красота на този живот и богатство, и баща и майка, и братя и сестри… Прелитайки като орел на всички страни – от изток на запад и от север до юг, при хазарите и при сарацините, – взе участие в съборите за светата вяра и светна като слънце с трисветлите зари и разпръсна всички техни бледословия. У фулския народ опроверга безбожната измама и възсия с трибезначалната светлина. А на славянския народ, който тънеше в невежество и греховен мрак, поради милостта и человеколюбието на Господа Нашего Иисуса Христа стана пастир и учител. И затвори устата на вълците триезични еретици, развърза езика на гъгнивите и чрез словото направляваше по пътя на спасението.“

Евангелизация, апостолство и просветителство

Апостолската и духовно-просветна мисия на Константин-Кирил Философ и неговия брат Методий като християнски учители на славяните, и делото на техните ученици във Великоморавия и България, предоставят на славянските народи достъп до светлината и истината на Евангелското слово чрез писменост и християнска книжовност на роден, говорим и разбираем език. Това духовно-просветно дело, от гледна точка на Църквата и богословието, е преди всичко евангелизаторско и мисионерско дело, защото то има за цел да даде познание и изповедание на вярата за новопокръстените славянски народи, чрез духовно просвещение с Божествените истини на Христовото учение. Духовната просвета чрез християнска книжовност на роден език има за цел да укрепи славянските народи благодатно във вярата и да им даде възможност за истинско спасение в лоното на Църквата. За тази мисия най-много се потрудил свети Кирил с неговите получени от Бога духовни дарования, философски и богословски знания и подвижнически трудове, които той придобил и употребил за просвета на ближните.

На първо място чрез извършения подвиг на превода на Евангелието от свети Кирил и впоследствие на цялото Свещено Писание от свети Методий и неговите ученици, а така също и на духовно-поучителна и богослужебна църковна книжнина на говоримия тогава славянски и старобългарски език, те създават изцяло нова писмена култура и полагат основите на славянските литератури.  С това епохално дело се утвърждава правото и възможността да се използва този нов разбираем за новопокръстените славянски народи език писмено и говоримо в процеса на християнското просвещение и също така да се въведе в богослужебна употреба като един изцяло нов за тогавашното време официален църковен език.

Свети Константин–Кирил Философ разобличава желанието и домогванията на триезичниците новопокръстените славяни да не получават просвета на разбираем език и да останат безкнижни като погрешна и недостойна за християни проява на завист и ги изоблчава като еретици, опитващи се да придадат „свещен“ характер на своите мнения. В сериозен богословски диспут с техни представители, състоял се във Венеция, св. Кирил показва ясно, че подобни възгледи и позиции лишават Църквата от богатството на нейната духовна традиция и мисионерски принципи, завещани от апостолската традиция на Христовото благовестие, което е предназначено „за всички народи“, и са в разрез с духа на Древната църква и нейното Предание. Така той надделява над тези възгледи и успява да утвърди достойнството на славянския език като език на Словото Божие, чрез който се благовести и преподава Христовото Евангелие наред с другите книжовни езици.             

С навлизането на славянските народи в лоното на Христовата църква и с духовното им приобщаване към вярата възниква закономерно въпросът за тяхното просвещение и за богослужебния език, който следва да се употребява в църковното служение сред новопокръстените славяни. Въпросът за статута на славянския език в Кирило-Методиевото дело не се изчерпва само с неговите литургични аспекти, но има и по-широко духовно-просветно измерение и културно значение. В противовес на утвърждаващите се в тогавашна Средновековна Европа църковни схващания за трите древни сакрални езика, на които е написано Свещеното Писание – староеврейски, гръцки и латински, и опитите да се догматизират възгледите на „триезичниците“ в латинския християнски запад, светите братя защитават коренно противоположна християнска визия и духовна концепция за евангелизацията. 

Прочетете още „Св. Константин-Кирил Философ и равноапостолският подвиг на евангелизацията и просветителството*“ →