Новозаветното благовестие за Христовото възкресение*

Публикувано на от Dragan Bachev

Николай Маджуров

Вярата в Христовото възкресение и извиращото от него светло упование за християнското сърце са многократно засвидетелствани и достатъчно удостоверени в новозаветното благовестие. Когато Спасителят умрял, тялото му било положено в гроба на Иосиф Ариматейски. Гробът бил затиснат с голям камък. Последният бил запечатан, а гробът – заварден със стража (Матей 27:60, 66). Римски войници са пазили мъртвото тяло. Военната охрана се е наложила от обстоятелството, че влиянието на Иисус Христос всред народа било голямо. Първосвещениците и старейшините са си спомнили твърденията на Спасителя, че ще възкръсне три дни след смъртта Си. „Господарю – казали те на Пилат, – спомнихме си, че Оня измамник още приживе бе казал: подир три дни ще възкръсна; затова заповядай да се запази гробът до третия ден, да не би учениците Му да отидат нощем да Го откраднат и кажат народу: възкръсна от мъртвите“ (Матей 27:63-64).

Настъпила нощ! Дълбока тишина царувала около Христовия гроб.

Но ето че изведнъж станало силно земетресение: „Ангел Господен слезе от небето, пристъпи, отвали камъка от вратата гробни и седеше върху него; видът му беше като светкавица, а дрехата му – бяла като сняг“ (Матей 28:2-3). От гроба в небесно сияние възкръснал Победителят Христос!

Стражата онемяла от страх – станала като мъртва. И след като се посъвзела от първия ужас, побягнала в Иерусалим, за да разкаже за случилото се.

Градът все още спял, когато членовете на синедриона се събрали по спешност, за да вземат бързи мерки против разпространената радостна вест. Но всичко било напразно! С възкресението на Иисус Христос възкръснали и някои светии. Последните влезли в светия град и се явили на мнозина (Матей 27:52). Въпреки това закоравелите иудейски водачи решили да заглушат слуха за чудото и да не позволят той да се разпространи между народа. Те повикали при себе си войниците и като им дали достатъчно пари, поръчали: „Кажете, че учениците дойдоха нощем и Го откраднаха; и ако за това стигне слух до управителя, ние ще уталожим гнева му, и вас ще избавим от грижи. А те взеха парите и постъпиха, според както бяха научени. И тази мълва се носи между иудеите до днес“ (Матей 28:12, 15).

Вестта за Христовото възкресение е толкова велика, и необикновена, че дори някои от учениците отначало не повярвали в нея.

Първи се удостоили да чуят благовестието за възкресението на Иисус Христос, да Го видят, да Му се поклонят и да приемат непосредствено спасителното Му слово „Радвайте се!“ – жените-мироносици. Те са четири: Саломия, Иоанна, жената на Хуз, Мария Магдалина и Мария Иаковова.

След като прекарали нощта в плач, рано сутрината в неделя, те се отправили към гроба на своя любим Учител и Спасител.Те дошли тук да изпълнят своя дълг, както си бяха обещали: да помажат с аромати драгоценното тяло на Господа. Пред гроба обаче жените стояли в голямо недоумение! Очудвали се в себе си защо огромният камък е отвален от гроба, самият гроб е празен и никаква следа няма от печата и стражата. Това недоумение пълнело душата им с тревога и скръб. Но ето, в тези мъчителни минути, неочаквано чуват победоносната вест, съобщена им от стоящия при гроба Ангел: „Не бойте се, зная, че търсите разпнатия Иисус; няма Го тук: Той възкръсна, както беше казал: дойдете, вижте мястото, дето е лежал Господ“. Поразени и треперещи, жените само слушали Ангела, който продължил: „идете скоро, та обадете на учениците му, че Той възкръсна от мъртвите, и ето, предварва ви в Галилея; там ще Го видите“ (Матей 28:5-7; Марк 16:6-7; Лука 24:3-6). И жените-мироносици, очевидки на това необикновено събитие, със свещен трепет и благоговеен ужас побягнали от гроба. По пътя те никому нищо не казали, понеже се бояли (Марк 16:8). Когато вкъщи разказали на учениците за видяното и чутото, апостолите сметнали техните думи за „празни“ и не им повярвали (Лука 24:11).

Между това Петър и Иоан, известѐни за случилото се, тръгнали към гроба Господен. Двамата апостоли искали сами да проверят, което чули от жените-мироносици, и да разгледат гроба. Отначало те вървели заедно, но по пътя Иоан избързал и пръв стигнал при мястото на погребението. Камъкът действително бил отвален и гробът открит. Но той не посмял да влезе вътре, докато не пристигнал и Петър. Щом влезли двамата в празния гроб, забелязали, че завивките, с които било обвито тялото на Господ Иисус Христос, и кърпата, която била на главата Му, са оставени свити на отделни места. Това показвало, че задигане или кражба на тялото не е могло да стане. И още тук Иоан, като видял всичко това, повярвал (Иоан 20:3-8; Лука 24:12).

Мария Магдалина не се стърпяла и втори път отишла при гроба на Иисус Христос. Може би думите на непознатия да не ѝ се видели напълно убедителни; може би тя да не е била удовлетворена от мисълта, че гробът е действително празен; може би, разсъждавала тя, момъкът да е бил един от съучастниците в заговора на свещениците и да ги е измамил.

Чудейки се в себе си, Мария Магдалина се обърнала и вижда човек, застанал близо до нея срещу едно място, обрасло със зеленина и осветено от слънчевите лъчи. Но Мария не Го познала, дори и след като Той ѝ заговорил: „Жено! Защо плачеш? Кого търсиш?“ А тя, като Го помислила за градинар на Иосиф Ариматейски, дошъл рано на работа, отговорила: „Господине, ако си Го ти изнесъл, кажи ми, де си Го турил, и аз ще Го взема“ (Иоан 20:14-15).

Господ Иисус Христос, покъртен от чистото ѝ блаженно желание, от непристорената ѝ детска простота, ѝ отговорил с една дума, произнесъл само едно име, нейното собствено име. Но Той говорел сега с любящ глас, с който толкова често се обръщал към нея, който тя никога не е могла да забрави, и който сега бил пълен с тъга и съжаление: „Марийо!“ Тогава, като внезапно пробудила се от сън, отчаяната жена познала Онзи, Когото търсила. „Равуни!“ – извикала тя и, като паднала на колене върху влажната трева, обхванала с ръцете си Неговите боси крака, върху които още се виждали червените отпечатъци от гвоздеите. Но възкръсналият Учител и Господ ѝ казал: „Не се допирай до Мене, защото още не съм възлязъл при Отца Си; но иди при братята Ми и им кажи: възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог“ (Иоан 20:16-17). Зарадвана Мария се върнала веднага в града и разказала на апостолите, че е видяла Спасителя, и че Сам Той ѝ казал да им съобщи това (Марк 16:10-11; Иоан 20:10).

Свидетелството на Мария Магдалина скоро било потвърдено с ново явяване на Господ Иисус Христос. Когато жените-мироносици се отправили към учениците в града, възкръсналият Учител ги срещнал по пътя и им казал: „Радвайте се!“ Със страх и трепет жените се приближили до Него и Му се поклонили. Като ги успокоил от смущението, Спасителят им заповядал: „Не бойте се; идете и обадете на братята Ми, да идат в Галилея, и там ще Ме видят“ (Матей 28:9-10).

От този момент се изповядва Христовото възкресение от милиони уста. Жените-мироносици са първите проповедници на непостижимото знамение и най-възвишеното пасхално поздравление: „Христос възкресе!“

Трябва да отбележим, че след възкресението си, Господ в продължение на 40 дни се явявал редовно на Своите ученици и на другите Свои последователи и беседвал с тях за Царството Божие (Лука 1:3). От тях само за някои явявания се говори в новозаветното благовестие.

Третото Христово явяване било това на апостол Петър. За него свидетелства св. апостол Павел. Той пише, че Христос „се явил на Кифа“ (Петър) и след това на единайсетте“ (1 Коринтяни 15:5).

В същия ден, тоест в деня на Христовото възкресение, станало четвъртото явяване при особени обстоятелства. Двама ученика от числото на 70-те, единият Клеопа, а другият евангелист Лука, отивали на път от Иерусалим за близкото село Емаус. Вървели угрижени и тихо се разговаряли за тъжните събития, които се разиграли в Иерусалим с Иисус Христос. По едно време друг пътник ги настигнал и тръгнал с тях. Той бил възкръсналият Иисус, но те не Го познали. Непознатият пътник ги попитал какви са тези мисли, които разменяли. С тон на укор Клеопа Го запитал: „Ти ли си само странник в Иерусалим и не си узнал това, което е станало в него през тия дни?“ „Кое?“ – попитал Непознатият. Двамата пътници Му разказали за залавянето на Иисус Христос в Гетсиманската градина, за съденето Му, за жестоките подигравки, за ужасните мъки и страдания, за приковаването на кръста, агонията и смъртта. Като разказали за всичко това, те добавили следните думи на отчаяние: „А ние се надявахме, че Той е Оня, Който щеше да избави Израиля; но при все това днес е вече трети ден, откак стана това.“

Като изслушал обясненията на Лука и Клеопа, Непознатият, пътник извикал: „О, несмислени и мудни по сърце да вярвате на всичко, що са казали пророците! Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си?“ И Непознатият им показал, въз основа на Стария Завет, че от Моисей се почва едно непрекъснато пророчество, както за страданията, така и за славата на Христа. При приближаването до Емаус, Той имал намерение да ги напусне, но те Го помолили да остане и Го завели в една къща, гдето решили да подкрепят силите си. Като седнали на трапезата, Гостът взел хляб, благословил го, разчупил го и дал на всеки по къс. В това време духовните очи на Лука и Клеопа се отворили и те познали в лицето на Непознатия разпнатия Христос. Но преди да успеят да го целунат, Той станал невидим за тях. „Не гореше ли в нас сърцето ни – казвали те помежду си, – когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?“ Лука и Клеопа веднага заминали за Иерусалим и разказали на апостолите и на другите с тях за преживяното. Но и самите те били посрещнати с радостни уверения, че „Господ наистина възкръснал и се явил на Симона“. Някои от присъстващите тук обаче продължавали да се съмняват (Лука 24:13-35; Марк 16:12-13) и да недоумяват: ако Христос наистина е възкръснал, защо не се яви пред всички ученици?

Прочетете още „Новозаветното благовестие за Христовото възкресение*“ →

Мeсианската надежда в Стария Завет*

Публикувано на от Dragan Bachev

Славчо Вълчанов

«Трябва да се изпълни всичко, писано

за Мене в закона Моисеев и у проро-­

ците, и в псалмите»

(Лука 24:44)

Безспорен факт за всяко вярващо в Христа сърце е, че от историята на страданията на Спасителя, тъй както те са предадени в новозаветните писания, лъха неотразимо Божествено величие. Нещо повече, дори обикновеният преразказ или простото повторение на евангелското повествование за изкупителното дело на страдащия Месия са достатъчни, за да се раздвижат молитвено душите ни. При всичко това обаче евангелският разказ се отличава с пределна краткост, нерядко достигаща само до загатвания, които за нас, отдалечените по време читатели, остават понякога неясни по своя религиозен и исторически смисъл. Ето защо, мислено възправени пред тайната на Голготската жертва, ние бихме могли да бъдем подпомогнати от онова, което допълнително хвърля светлина върху образа на Спасителя. Тъкмо последното вече определя задачата ни: да проследим надеждата за Изкупител в Стария Завет, надежда, която тъй дивно се е осъществила в историческия образ на Иисус от Назарет, съгласно собствените Му думи: „Трябва да се изпълни всичко, писано за мене в закона Моисеев и у пророците, и в псалмите“ (Лука 24:24).

След грехопадението на прародителите Адам и Ева в Едемската градина (Битие 3:1-7), наред с наказанията, Бог провъзгласява така също и велика утеха: – „Ще всея вражда между тебе (тоест змията) и жената, и между твоето семе и нейното семе: то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“ (Битие 3:15). Тези Божии слова са първото обещание,благовестие за Спасителя. Под „семе на жената“ в буквален смисъл са разбира потомството на Ева (цялото човечество), а в духовен смисъл – благочестивите, вярващите люде или „Божиите чада“ (Иоан 1:11-13), които се борят срещу силите на злото. Измежду последните Свещеното Писание ясно посочва и определя един необикновен, велик Потомък (Галатяни 4:4; срв. Битие 17:7, 19; 26:24), който наистина ще разруши делата на дявола (1 Иоан 3:8), Този обещан от Бога победител над злото е Месия (от еврейски машиах – помазан, или в гръцки превод – „Христос“), тоест Помазаникът Божи. Според св. Иоан Златоуст ударът, който ще смаже „главата на змията“, е изкупителната кръстна смърт на Спасителя. Последното ясно се потвърждава и от свидетелство на св. апостол Павел по този въпрос (Галатяни 3:16).

В повествованието за изпитанията на Авраамовата вяра – в жертвоприношението на Исаак (Битие 22:1-18) св. Кирил Иерусалимски съзира друга древна напомка за обещания Победител. Тук Авраам предобразявал Бог-Отец, а Исаак Иисус Христос. Тъй както Авраам не пожалил за Бога едничкия си син, роден в преклонните му години, така и Бог Отец не пощадил Единородния Си Син заради нас, заради нашето изкупление и спасение (Римляни 8:32; Иоан 3:16). Като Исаак и Христос с послушание изпълнил волята на Своя Небесен Отец. Както Исаак е излязъл от дома на баща си и е отишъл на определеното за жертвоприношение място, така и Христос е бил поведен извън Иерусалим, за да бъде разпънат на голготския хълм – вън от Иерусалим (Евреи 13:11). Подобно на Своя предобраз и Спасителят сам е носил своя кръст. Както Исаак до деня на жертвоприношението е бил вече пожертван и един вид вече мъртъв, в сърцето на Авраам, а на третия ден му бил възвърнат отново от Бога, така предстояло и на Спасителя да умре на кръста, да престои три дни в гроба и да възкръсне.

В живота на патриарх Яков идеята за обещания Изкупител бива още веднъж подчертана: при благословенията си над своите дванадесет сина (Битие 49:3-27) Израил се обръща с особена надежда към Иуда, като му предрича: „Скиптърът не ще се отнеме от Иуда и законодателят – от чреслата му, докле не дойде Примирителят, и Нему ще се покоряват народите“ (Битие 49:10). Този Примирител (еврейски шило) по-нататък бива определен чрез предсказанието на прорицателя Валаам (Числа 24:17), като „звезда“, която „ще изгрее от Яков“. Законодателят Моисей предсказва за друг, подобен на него, велик Пророк, когато израилтяните трябва да слушат (Второзаконие 18:15). В молитвата на Ана, майката на Самуил, този Пророк бива определен като Цар и Помазаник Божи: „Ще даде (Господ) сила на Своя Цар и ще въздигне рога на Помазаника Си“ – еврейски машиах (1 Царства 2:10).

Цялостният образ на идващия Месия изпъква особено ярко в псалмите! Според тях той е представен като Цар, но при това – особен цар. Преди всичко Неговият престол ще бъде вечен (Псалом 44:7-8; срв. Евреи 1:8-9), границите на царството Му – „докрай земя“ (Псалом 2:8; 71:8; 21:27). Той ще бъде предмет на прослава от страна на всички народи и земни царе (Псалом 64:4; 137:4). Навсякъде Месия ще възвестява великото Божие име (Псалом 21:23; срв. Евреи 2:12) и правда (Псалом 39:10). В Неговото лице дивно ще се съчетават милост и истина (Псалом 84:11-12). Затова и Неговото духовно царство ще бъде открито само за праведните, а не и за беззаконниците (Псалом 117:20; 36:28-29). В месианското царство праведниците ще живеят вечно (Псалом 21:28; 36:39; 118:116, 144, 175). Мястото на тяхното обитаване псалмопевецът нарича „земя на живите“ (Псалом 26:13), „светлина на живите“ (Псалом 55:14). Участниците в това царство ще бъдат удостоени с избавление от скърби, със спасение за душите си (Псалом 71:12- 13), със справедлив съд (Псалом 71:2-4) и въздаяние (Псалом 139:11-13). Месия още не е дошъл, царството Му ще се открие в бъдеще, но псалмопевецът вярва, че както той, тъй и другите праведници, няма да види тление в гроба (Псалом 15:8-11), а ще влезе в царството на вечния живот.

Идеята за Месия търпи в псалмите и по-нататъшно развитие. Изкупителят тук е представен и като Син Божи, Който е роден от Отца (Псалом 2:7; срв. Евреи 1:2) и седи отдясно на Бога Отца (Псалом 109:1; срв. Евреи 1:5). Пред него се покланят всички ангели (Псалом 96:7; срв. Евреи 1:6), тъй като Бог го е поставил над делата на Своите ръце (Псалом 8:5-7; срв. Евреи 2:5-8).

Заедно с това обаче образът на Месия в псалмите е представен и като образ на велик Страдалец. Срещу него въстават и се съвещават земните царе (Псалом 2:1-2; срв. Деяния на светите апостоли 4:26), срещу него се готви уловка, като е указан дори и предателят (Псалом 40:9-10; 68:26, 108:8; срв. Деяния на светите апостоли 1:20). Псалмопевецът като че ли долавя от устните на страдащия Месия вопъл за помощ: „Боже мой, Боже мой! (чуй ме) Защо си ме оставил? Далеч са от спасението ми думите на моя вик“ (Псалом 21:1; срв. Матей 27:46). Св. пророк. Давид вижда около кръста злобното сборище от юдейски първосвещеници и началници, разтворили уста против него (Псалом 21:13, 17; срв. Матей 27:1). Страдалецът е измъчен (Псалом 21:15), той се терзае от жажда (стих 16-ти), Неговите ръце и нозе са прободени (стих 17-ти). Точно в този момент ще му бъде поднесен за питие оцет, смесен с жлъчка (Псалом 68:22; срв. Матей 27:34, 48), като дрехите му ще бъдат поделени, а за одеждата му ще бъде хвърлено жребие (Псалом 21:19; срв. Иоан 19:23-24).

Прочетете още „Мeсианската надежда в Стария Завет*“ →

Скандалът при кладенеца – как Евангелието пресича всяка червена линия*

Публикувано на от Dragan Bachev

Пламен Моновски

Размисъл за Неделя на Самарянката (Пета неделя след Пасха)

Евангелието скандализира. То е създадено за това. Иисус, Когото срещаме в четирите Евангелия, не е онзи „мек“ учител по морал от „възпитаната“ религия. Той е фигура, която систематично, съзнателно и с театрална прецизност пресича всяка социална, религиозна, етническа и културна червена линия на Своето време. И никъде това не е по-концентрирано, отколкото в срещата Му със самарянката при кладенеца.

Почти всяко изречение в тази история нарушава граница. Той пътува през забранена територия. Седи там, където не бива да седи. Говори с този, с когото не трябва да говори. Пие от съд, който не бива да докосва. Разкрива това, което е скрил от всички останали. Остава там, където нито един благочестив юдеин не би и мечтал да остане. Евангелистът не шепне. Той крещи.

Да започнем с мястото. Благочестивият юдеин не преминава през Самария, ако може да го избегне; обичайният маршрут от Юдея до Галилея е изисквал дълго заобикаляне на изток от река Йордан, за да се спести на пътника унижението да стъпи на самарянска почва. Това не е било просто леко неразположение от културни различия. Това е било дълбоко вкоренена религиозна и расова вражда, рафинирана в продължение на векове – това, което днес бихме нарекли директно расизъм. Самаряните са били еретици, мелези, „подчовеци“. И все пак текстът казва, че Той трябвало да мине през Самария. Тази необходимост е богословска, а не географска. Той отива, за да предяви права над това, което никой друг не смята за ценно.

Той сяда при Якововия кладенец. В Стария Завет кладенците не са неутрални места – те са романтичните локации на еврейското въображение. Слугата на Исаак намира Ревека при кладенец. Иаков среща Рахил при кладенец. Моисей среща Сепфора при кладенец. За един еврейски читател мъж, който седи сам при кладенец по пладне, не е просто жаден пътник. Той е младоженец, който чака своята невеста. А невестата, която идва, е самарянка, отхвърлена от обществото, жена с печална слава, стигнала до своя шести мъж.

Забележете часа. Тя идва по пладне, под жаркото слънце, защото останалите жени от града гребат вода на зазоряване или по здрач. Тя идва по средата на деня, защото е изолирана – защото хорските одумвания са по-остри от слънцето, защото кладенецът по пладне е празен, а празният кладенец е единственото място, където може да отиде, без да бъде видяна. Тя е дошла да се скрие. А Онзи, Който се е скрил от царе, свещеници и тълпите в Йерусалим, я чака точно там.

Помислете как би изглеждало това днес. Живеем в общество, което се гордее, че е невъзможно да бъде шокирано, че е изчерпало всички табута. И все пак, ако днес публична религиозна фигура направи това, което Иисус направи при онзи кладенец – ако пресече етническа линия, смятана от обществото за свещена; ако седне сам в територия, считана от неговия народ за нечиста; ако започне интимен богословски разговор с жена със спорна репутация и обяви Себе Си чрез език, запазен само за Бога – щяхме да бъдем колективно възмутени. Благочестивите – от непристойността. Прогресивните – от присвояването. Традиционалистите – от нарушението. Циниците – от дързостта. Тази сцена оскърбява всяка фракция едновременно. Това е Евангелието.

Прочетете още „Скандалът при кладенеца – как Евангелието пресича всяка червена линия*“ →

За мира и любовта*

Публикувано на от Dragan Bachev

Блажени Августин

На нашата грижа за вас, за вашите и наши врагове, за спасението на всички, за спокойствието на Църквата, за общия мир, за единството на всички, което Господ е заповядал и обича, да спомагат и вашите свети молитви, та да можем и ние по-често да беседваме с вас и да се радваме заедно. Защото ако трябва винаги да ви обичаме, то винаги трябва и да ви говорим за мира и любовта. И особено в такова време, когато хората така търсят мира и пред прага на който стоят вече и тия, на които не въздаваме зло за зло, с които, както казва Писанието, сме в мир, даже и когато те ни ненавиждат, и които искат да воюват с нас, въпреки че ние непрестанно им говорим за мир (Псалом 119:7). Но те нямат друг избор, защото или ще трябва да се признаят за победени, тоест да приемат мира и любовта, или да понесат срама на поражението. Но, не желаейки да се признаят за надвити от истината, те продължават да робуват на заблудата. О, ако над тях би взела връх любовта, а не гордостта! Тогава, победени от истината, те биха станали победители, и, покорени от правдата, биха били свободни от заблудата … Но какво да правим с оня човек, който защищава една нищожна част и върви против цялото? И нима не е истинско добро да бъде победен тоя, който, ако бъде победен, ще владее всичко, а ако победи, или по-точно, ако се самозалъгва, че ще победи, ще трябва да се задоволи само с една нищожна част? Защото нищо друго на света не побеждава, освен истината. А силата, с която истината побеждава, е в любовта.

Но защо, братя, да ви говоря много от себе си за вселенската Църква, която расте и принася плодове по лицето на цялата земя? В нейна защита ние имаме думите на самия Господ, Който казва: „Господ Ми каза: Син Мой си Ти; Аз днес Те родих; искай от Мене и ще Ти дам народите за Твое наследие, и всичко докрай земя – за Твое владение“ (Псалом 2:7-8). Тогава защо, братя, да спорим, когато имаме свидетелството на тия свещени страници? Нека си представим, че сме дошли на съд пред съдията! Спорим за владението на земя и нашият спор е мирен. Единият от тъжителите се бори съперникът му да бъде отстранен от владението, а ние сме за приемането му. Първият, щом чуе думите на противника си: „искам да владея“, отговаря: „не те приемам“. Аз пък казвам на брат си: „искам и ти да владееш заедно с мене“, но той ми възразява: „не желая“. Аз не се страхувам, че Господ ще ме упрекне и посрами, както онези братя или оня брат, който изсред народа извикал към Него и казал: „Учителю, кажи на брата ми да раздели с мене наследството“. Господ веднага го упрекнал, защото Той ненавижда разделението: „Човече, кой Ме е поставил да ви съдя или деля?… Гледайте и се пазете от користолюбие“ (Лука 12:13-15). Ето, от такъв упрек се боя. Аз викам към Господа, признавам си, викам. Но не казвам: „Господи, кажи на брат ми да раздели с мене наследството“, но казвам: „Господи, кажи на брат ми да бъде в единение с мене“. Ето сега ще прочета едно свидетелство за това спорно владение, но не за да го завладея едничък само аз; ще го приведа, за да изоблича моя брат, който не иска да владее заедно с мене. Ето това свидетелство: „Искай от Мене и ще Ти дам народите за Твое наследие, и всичко докрай земя – за Твое владение“. Това е казано на Христа, следователно казано е и нам, защото ние сме членове Христови. И тъй, защо се бавиш още, защо оставаш в разделение, в една отделила се част? Приемай всичко, за което се говори тук. Ти искаш да отделиш и очертаеш с белези твоето владение, както земевладелците отбелязват границите на своите владения. Но Този, Който ти е дал всичко до краищата на земята, не е турил никакви синури.

Изслушай по-нататък и друго свидетелство от свещените страници. И тук се говори за Господа, за Христа, под образа на Соломон: „Той ще владее от море до море и от реката до краищата на земята; пред него ще паднат жителите на пустините и враговете му прах ще лижат; царете на Тарсис и островите данък ще му поднесат; царете на Арабия и Сава дарове ще му принесат; и ще му се поклонят всички царе; ще му служат всички народи“ (Псалом 71:8-11). В онова време, когато тези думи са били казани, в тях са вярвали, а сега, когато те се сбъдват, разколниците ги отхвърлят. И така, владей заедно с мене от море до море и от реката, разбира се Йордан, където е започнало служението на Христа, до краищата на земята. Защо не искаш? Защо ставаш враг на това Божие обещание, защо отхвърляш това твое богатство? По каква причина не искаш? Заради Донат? Заради Цицилиан? Но кой е бил Донат? Кой е бил Цицилиан? Във всеки случай те са били хора, – ако са били добри, за себе си са били добри, а не за мене; ако са били лоши, пак за себе си са били. Остави ги да си бъдат такива, каквито са били. А ти съсредоточи вниманието си на Христа и на ревнуващия заради Христа Негов апостол. „Нима Павел биде разпнат за вас, или в име Павлово се кръстихте?“ Обърни внимание какво го е заставило да каже това. „Един от вас дума: „аз съм Павлов“, друг: „аз пък – Аполосов“, трети: „аз съм Кифин“, а друг: „аз пък – Христов“. Нима Христос се е разделил? Нима Павел биде разпнат за вас? Или в име Павлово се кръстихте?“ (1 Коринтяни 1:12-13). Но, ако не сте се кръстили в името на Павел, то още по-малко – в името на Цицилиан, или на Донат. И въпреки тези апостолски думи, сега, когато Църквата е разпространена по целия свят и се приема от всички, някои още казват: не искам да оставя Донат, не се отделям от Гай, Луций, Пармениан. Хиляди имена, хиляди вери, и нима заради това ти ще се лишиш, за угода на един или друг човек, от това наследство, за което току-що чу, че то е от море до море и до краищата на земята? Защо да го нямаш? Защото се прекланяш пред човеци, които са създадени от земната пръст? Остави това, престани да боготвориш пръстта, а възложи упованието си на Този, Който е създал небето и земята. В Него е нашата надежда. Ето и свидетелството за това: „Бог на боговете, Господ заговори и призовава земята от изгрев слънце до запад“ (Псалом 49:1). И тъй, не пожелавай да си останеш на земята, но се устреми натам, накъдето земята е призована.

Прочетете още „За мира и любовта*“ →

Светият Дух като ръководен принцип в Църквата (в светлината на книга Деяния на светите апостоли)*

Публикувано на от Dragan Bachev

The Holy Spirit as a guiding principle in the Church (in the light of the book of Acts of the holy apostles)

Ралица Костадинова

Abstract

The Book of Acts traces the history of the Church, more importantly, however, it shows the “economy of the Holy Spirit” – His descent, action, and presence in the community of believers. It stands in deep theological unity with the Gospels, presenting the continuation of Christ’s work in a new form – through His Spirit working in the Church. As the Gospels reveal Christ in His earthly ministry, Acts shows Christ working “in and through the Spirit” in the lives of be lievers. The Spirit discloses God’s truth (revelation) making Christ’s salvation tangible and accessible within history while illuminating the minds of believers (interpretation) to enable a true understanding of Scripture and ecclesial events within the living context of Tradition. All ecclesial life – from mission and pastoral care to conciliar decisions – is guided by the Holy Spirit, who directs believers through inner enlighten ment and synergistic cooperation.

Key words: Holy Spirit; Acts of the Apostles; Church life; Pentecost; Revelation; Theology;

***

Живото присъствие и действие на Светия Дух – Третото лице на Светата Троица, Който „от Отца изхожда“ и е „Господ, Който оживотворява“, стои в основата на православното богословие. Чрез Него Църквата се изгражда като тяло Христово и единствено чрез Неговото живо присъствие и действие е способна да разбира Словото Божие и да е съпричастна към Божественото.

Първите образци на църковния живот, ръководен от Светия Дух, откриваме в книга Деяния на светите апостоли, което определя нейното особено място в новозаветния канон. Тук за пръв път ясно се разкрива ролята на Духа като вдъхновител, водител, източник на тълкуване на Старозаветното Писание способстващ за вътрешното единство и разпознаване на истината. Деянията са написани във вид исторически разказ богословски документ, свидетелстващ за това как Духът „говори на Църквата“ (срв. Откровение 2:7) и я ръководи отвътре.

Настоящият текст има за цел да разгледа трите основни проявления на Светия Дух като вътрешен принцип в живота на Църквата:

• Откровение („ἀποκάλυψις“) – Светия Дух разкрива Божията воля и истина на вярващите.

• Тълкуване („ἑρμηνεία“) – Духът просветлява ума и съдейства за разбирането на Свещеното Писание и опита на Църквата.

• Ръководство („καθοδήγησις“) – Той определя пътя на Църквата, като насочва църковните решения, апостолската проповед и духовния живот.

Методологически настоящото изследване се опира на библейско-богословски подход, основаващ се на анализ на свидетелства от текста на книга Деяния на светите апостоли, както и на тълкуването им в духа на светоотеческата традиция.

Най-напред ще разгледаме богословския контекст, в който се осмисля ролята на Светия Дух в живота на Църквата според новозаветната книга като ключов източник за разбиране на Неговото живо и конкретно присъствие в апостолската общност и в живота на вярващите.

1. Свидетелства за действието на Светия Дух в православната еклезиология и в книга Деяния на светите апостоли

В православната догматика Светият Дух е Личност – една от трите Ипостаси на Света Троица. Той е източник на вдъхновение, истина и святост – „… буквата убива, а духът животвори“ (срв. 2 Коринтяни 3:6). Според св. Василий Велики както тялото без душа е мъртво, така и душата без Светия Дух е мъртва[1]. Църквата, като тяло Христово, е оживотворявана именно от Светия Дух, Който пребъдва в нея, освещава я и я ръководи.

Този принцип е централна истина на православната еклезиология: Църквата е благодатна реалност, която съществува чрез обитаването на Светия Дух в общността на вярващите, не по силата на институционална структура или организация. Св. Ириней Лионски свидетелства: „Където е Църквата, там е и Божият Дух; и където е Божият Дух, там е и Църквата, и всяка благодат[2]“. Светите отци възприемат действието на Светия Дух като непрекъснато животворно присъствие в Църквата, както отбелязва и св. Василий Велики: „Духът е присъщ на всичко, очиства всичко и във всичко вдъхва живот[3]“.

Книга Деяния апостолски проследява историята на Църквата, но по-важното е, че показва самата промислителна дейност (икономия) на Светия Дух – Неговото слизане, действие и присъствие в общността на вярващите. Тя стои в дълбоко богословско единство с Евангелията, като представя продължаването на делото на Иисус Христос в нова форма – чрез Неговия Дух, действащ в Църквата. Ако евангелските книги разкриват Спасителя в Неговото земно служение, то Деянията Го показват действащ „в и чрез Духа“ в живота на вярващите.

Затова с право книга Деяния на светите апостоли може да бъде наречена „Евангелие на Светия Дух“. Именно тя свидетелства за раждането на Църквата на празника Петдесетница, когато Духът слиза над събраните ученици под формата на „езици като че огнени“ (Деяния на светите апостоли 2:3). Още в първите стихове четем думите на Възкръсналия Христос: „… но ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Светий, и ще Ми бъдете свидетели … дори до край земя“ (Деяния на светите апостоли 1:8).

Оттук нататък цялото повествование в книга Деяния може да се разглежда като разгръщане на тази Христова заповед чрез живото действие на Светия Дух, Който ръководи, открива и тълкува Божията воля за Църквата. Всички основни действия са осъществявани под прякото ръководство на Светия Дух, например тълкуванието на Писанията (8:29-35), апостолските решения (15:28 ), мисии (изпращането на апостолите Павел и Варнава в 13:2-4).

Ангел Господен насочва дякон Филип към пътя за Газа и когато той видя етиопския евнух, „…Духът каза на Филипа: приближи се и се допри до тая колесница“ (8:29), а последващото разяснение на Писанието (8:35), се явява плод на същия Дух, Който открива смисъла на Божието слово.

Главен вдъхновител и свидетел при избора на апостоли и взимането на църковни решения е Светият Дух. Апостолите съзнават, че тяхната власт е органично свързана с действието на Духа и обявяват своите решения с думите „угодно бе на Светаго Духа и нам“ (15:28). Той е Този, Който казва: „отделете Ми Варнава и Савла за делото, за което съм ги призвал“ (13:2-4). Св. Иоан Златоуст в своите „Беседи върху книга Деяния на светите апостоли“ многократно подчертава, че действията на апостолите са невъзможни без действието на Светия Дух и че без Духа те не могат да предприемат нищо, само с Него вършат чудеса, основават църкви и проникват в сърцата[4].

2. Светият Дух като вътрешен принцип на откровението („Ἀποκαλγψις“)

В християнската традиция откровението не е еднократен акт на явяване на Божията истина. То представлява жив и динамичен процес на откриване на Бог на човека в историята и личния опит благодарение на действието на Светият Дух. Със Своята благодат Той дарява знание, като го въплъщава в конкретния исторически и духовен контекст на Църквата. В Стария Завет откровението е дадено чрез слово и Закон, а в Евангелията се явява във въплътилото се Слово. Книга Деяния апостолски обаче разкрива едно ново измерение на Божието откровение – като „опит и живот в Духа“, чрез което Църквата става тяло Христово и свидетел на спасението. Един от най-дълбоките пневматологични изрази на свети Григорий Богослов е: „Светият Дух е Този, Който дава откровение, съзерцание и разбиране на божествените неща[5]“. Без Духа умът остава „в тъмнина“, а с Него се отваря към „светлината на Троицата“. Така пневматологичният опит става основа за цялото православно богословие – не рационално, а опитно и осветено познание.

Ключовият момент на откровението в книга Деяния апостолски е събитието на Петдесетница (2:1-4). Тук виждаме не просто външен знак, но цялостна вътрешна трансформация на апостолите. Макар и ученици на Иисус Христос, те едва сега получават силата и просветлението да разбират и да изповядват Божията истина ясно и дръзновено: „И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят“ (2:4). Чудото на говоренето на езиците е знак на универсалността на откровението, което е достъпно за всички народи чрез действието на Духа, Който премахва бариерите на неразбирането. Блажени Теофилакт предава следния коментар на св. Иоан Златоуст: „Не от себе си говорели, но изговаряли от Духа Божий, проповядвайки, тоест разбирайки и провъзгласявайки..“..[6].

Духът е обещаният „друг Утешител[7]“, Който е изпратен от Бог Отец за осъществяване на Божието домостроителство в света заедно с Логоса. Пратеничеството на Сина и това на Духа, а също и самите изпратени от Отец лица, ясно се различават едно от друго, като същевременно са тясно свързани едно с друго. Такова взаимоотношение между Лицата на Божествената Троица е засвидетелствано и в проповедта на св. апостол Петър в деня на Петдесетница: „И така, Той (Христос), след като биде възнесен с Божията десница и прие от Отца обещанието на Светаго Духа, изля това, що вие сега виждате и чувате“ (2:33). Спасителят предава на Своите ученици дара на Духа „от Отца“. Това движение – от Отец чрез Сина в Духа – определя и живота в Църквата. Това, което виждаме в земния живот на Иисус Христос, след това ни се разкрива в живота на Църквата. С идването на „другия Утешител при Христовите ученици на Петдесетница започва следващият етап в домостроителството: в света се ражда Божията Църква“.

Книга Деяния свидетелства и за много индивидуални случаи на откровение, при които Бог чрез Духа разкрива волята Си на вярващите. Един от най-ярките примери е обръщането на апостол Павел:

„Савел, дишащ още заплахи и убийства срещу учениците на Господа… внезапно го осия светлина от небето… и чу глас: Савле, Савле, защо Ме гониш?“ (9:1-4). Макар тук да се говори за явяване на възкръсналия Христос, именно Светият Дух е Този, Който продължава да ръководи Савел (впоследствие Павел). Изпълването му с Духа, когато Анания възлага върху му ръце (9:17), е онова, което прави възможно неговото ново духовно зрение.

Друг случай, при който Светият Дух подготвя срещата чрез видения и вътрешно откровение, е когато идват при апостол Петър пратениците на стотника Корнилий: „И докато Петър размисляше за видението, Духът му рече: ето, търсят те трима души…“(10:19).

Тези стихове разкриват откровението не само като минало събитие, но като една динамична постоянна проява на Духа, Който наставлява Църквата и прави възможно вечното присъствие на Христос в нея. Това застъпва и св. Ириней Лионски, който учи, че пълнотата на откровението се дава чрез Христос, но се въплъщава в Църквата чрез Духа, Който ни води към познание на Бога[8]. Св. Василий Велики също поддържа, че откровението не е възможно без духовно просвещение и че само Духът просвещава душата и я прави способна да приеме божествените неща[9].

Прочетете още „Светият Дух като ръководен принцип в Църквата (в светлината на книга Деяния на светите апостоли)*“ →

Кръстът Христов в делото на изкуплението*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю П. Коев

В основата на всяко религиозно учение лежи идеята за изкуплението, за освобождението на човека от греха. В християнството тази идея е неделимо свързана с личността и делото на родения във Витлеем и разпънат на Голгота Христос. От християнско гледище изкуплението на човека е осъществено чрез въплъщението на Сина Божи, чрез Неговите страдания, кръстна смърт, възкресение и възнесение. Според Божественото Откровение централно значение в делото на изкуплението имат кръстните страдания и смъртта на въплътения Син Божи. Те обединяват около себе си останалите моменти на изкуплението. Затова проблемите, свързани с кръстните страдания и със смъртта на Богочовека Христа, по брой са много, а по значение са първостепенни.

Кръстът Христов буди в душата на християнина чувство на благоговение и го подтиква към задълбочен размисъл. Голготските страдания и смъртта на Божия Син са основна предпоставка и необходимост в делото на изкуплението. Без Голгота няма изкупление, а без изкупление не е възможно спасение. Тази истина удовлетворява сърцето, което по своята природа непрестанно се стреми, към богообщение. Разумът обаче поставя редица въпроси във връзка с Кръстната жертва. Сърцето се изпълва със свещен трепет пред Кръста Христов, разумът пита: нима заради човека трябваше да бъде разпънат Богочовекът; нима жертвите, принасяни от хората преди Христа, не бяха достатъчни да удовлетворят Бога и да възстановят нарушената правда; нима е било необходимо Бог да принесе в жертва Своя Единороден Син?

За да разберем правилно и да вникнем, доколкото това е възможно, дълбоко в същността на Кръстната жертва, трябва да се вдълбочим в страниците на свещените книги. В тях ще открием образа на първосъздадения човек и неговото назначение, ще вникнем в същността на греха, ще доловим копнежа и жаждата на човека по загубения рай; свещените книги ще ни разкрият безсилието на човешките жертви и смисъла на Голготската жертва.

Бог е любов (1 Иоан 4:8, 16). Любовта е дейно, творческо начало. Тя е несекващ извор на щастие. Дело на Божествената любов е целият свят с всичките му красоти и хармония (Псалом 18:1, 144:9; Деяния на светите апостоли 17:24). Венец и завършек на цялото творение е човекът, това мислещо и любящо същество. В сътворяването на човека любовта и благостта Божии са намерили своя ярък израз. Без човека светът би бил пуст и безсмислен. Единствен човекът е способен да изследва законите на всемира, да опознава и се любува на природните красоти (Битие 1:28), да твори духовни и материални блага за себе си и за другите, да изживява трепетите на любовта, да възвеличава своя Творец в мисли, думи и дела. Като съзерцава картината на творението, само той може с препълнено от възторг сърце да каже: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро“ (Псалом 103:24), „Благославяй, душю моя, Господа и не забравяй ни едно от Неговите благодеяния“ (Псалом 102:2)! Способността на човека да мисли и твори, да обича и да се радва, библейски е обусловена от това, че той носи в себе си творческата сила на Божествения дух, че той е свободна личност.

На земята само човекът е сътворен по образ Божи (Битие 1:27, 5:1, 9:6 и други). Само на него Творецът дал разум и свобода и го поставил в райски условия на живот (Битие 1:8-20). Първият човек не бил напълно съвършен, но като свободно-нравствено същество, като образ Божи той обладавал всички заложби за съвършенство и богоуподобяване. Нравственото съвършенство не е дадено на човека наготово. То се придобива чрез свободната творческа дейност на духа. Свободата е велик дар от Бога. Без свобода на волята човек би бил само един инструмент в ръцете на Бога, един задвижван отвън механизъм, чиято дейност не би имала нравствена ценност. Назначението на човека е да се усъвършенства и уподобява на своя Творец (Левит 19:2, Матей 5:48); подобно на Него да твори блага, да бъде носител и изявител на любов и правда. Без наличие на свободна воля човек не би могъл да изпълни това свое назначение. Свободата от своя страна предполага избор. Затова, според библейския разказ, Бог дал на първия човек заповед да не вкусва от плодовете на дървото за познаване добро и зло (Битие 2:17). Човекът е създаден за безсмъртие (Премъдрост Соломонова 2:23). Спазването на Божията заповед е условие за безсмъртие, а безсмъртието на свой ред е условие за блаженство и святост. Изпълнявайки заповедта на Бога, Адам и Ева имали възможност свободно да изявят и развият божественото начало в себе си, да тръгнат по пътя на нравственото усъвършенстване, единственият път, който води към безсмъртие. От образа Божи като даденост Адам и Ева трябвало да постигнат подобието Божие като зададеност. Нарушаването пък на заповедта неминуемо довежда човека до противопоставяне на Бога, до отчуждаване от Него.

Нашите прародители не останали в състоянието на началната чистота. Те престъпили заповедта на Бога. С това извършили тежък грях. Като се противопоставили на Бога, те се откъснали от благодатното въздействие на Божията любов и се опетнили с грях.

Какво е всъщност грехът? Св. Иоан Богослов отговаря най-точно и най-кратко на този въпрос с думите: „Грехът е беззаконие“ (1 Иоан 3:4). Това ще рече, че грехът е действие мимо закона, против закона, без закона, той е непослушание, непризнаване волята на Бога; грехът е извращение на закона, тоест на този порядък, който е даден на тварите от техния Творец, извращение на тази премъдрост, в която е смисълът на света. Грехът по своята същина е рушителна стихия, смърт. Ако няма битие, не може да има и небитие; ако няма живот, не може да има и смърт. Животът не е обусловен от смъртта, но смъртта е възможна само при наличието на живот. Грехът е неспособен да създаде нещо добро, защото всяко добро има своето начало у Бога. Грехът е безплоден, защото той не е живот, а смърт. Затова естественият резултат от греха е безплодие, безсилие, неспособност да се даде живот[1].

Изпълнението на Божията воля, респективно на Божията заповед, привежда към живот, а неизпълнението ѝ – към смърт. „Праведността води към живот, а който се стреми към зло, стреми се към смъртта си“ (Премъдрост Соломонова 11:19). Чрез нарушаване на Божията правда човекът станал грешен и, вместо вечен живот, към какъвто бил призван от своя Творец, си причинил духовна и телесна смърт. Чрез непослушанието си човекът се отдалечил от Извора на живота; отслабнали духовните му сили: страх, виновност и тревога завладели душата му. Грехът отслабил човешката воля, накърнил нейната свобода, смутил познавателните му способности. Наред с това той привнесъл в организма на човека болестите и страданията и като техен естествен завършек – смъртта (Римляни 6:23). Оттогава смъртта станала обща съдба за всички хора (Римляни 5:12)[2]. Райските условия на живот вече не хармонирали с новото състояние на човека и той бил лишен от тях.

Грехът нарушил съюза между Бога и човека. Поради греховното си състояние човек се чувствал недостоен за Божията любов и бил неспособен да я възприеме. Независимо обаче от степента на човешката повреда вследствие на греха, възможност за избавление, за освобождение от игото на греха останала. Божията любов иска да се спасят всички хора и да достигнат до познание на истината (1 Тимотей 2:4). До ушите на всички ни достигат пълните със строгост и бащинска обич думи на Бога: „Адаме, где си“ (Битие 3:9)? Въпреки силата на греха и произтичащата от него склонност към злото, човекът съзнавал своята вина, чувствал своята греховност (Римляни 2:15) и жадувал за изкупление, за освобождение от греха (Римляни 7:24). Той очаквал прошка на греха, но наред с това съзнавал, че неговият живот е немислим при наличието на греха, че грехът като определено състояние в неговата природа трябва да бъде унищожен. Остатъкът от добро в човека е предпоставка за живот, но наличието на греха като разрушителна стихия води към смърт. Едното предполага прошка, другото изисква наказание. Живот и смърт едновременно! Правдата Божия изисква да се възстанови нарушеният порядък; това предполага унищожаването на човека като носител на греха. Любовта Божия изисква да се запази човекът заради не напълно унищоженото в него добро; това пък означава, че нарушеният порядък не се възстановява[3]. Как да се излезе от тази антиномия?

Прочетете още „Кръстът Христов в делото на изкуплението*“ →

Пресъществяването на евхаристийните дарове според св. Генадий Схолар*

Публикувано на от Dragan Bachev

Смилен Марков

Св. Генадий Схолар (Γεώργιος Σχολάριος) (1400-1472) е първият патриарх на Константинопол след завладяването на Града от Мехмед Завоевателя на 29 юни 1453 година. Схолар е задълбочен познавач на античната и християнската философия, ценящ високо мисълта на Аристотел и Тома от Аквино. Той е убеден, че измежду мисловните системи на античността философията на Аристотел най-слабо противоречи с вярата на християните. С това е свързан и подчертаният интерес на Генадий към творчеството на Тома от Аквино, когото той счита за проникновен тълкувател на Аристотел[1]. Схолар е интелектуално ангажиран, на първо място, с догматите на Православната църква, както и с източноромейската културна традиция.

Известно е, че св. Генадий Схолар не заема особено активна позиция по отношение на отминалите скоро преди неговото раждане паламитски спорове, центрирани около различаването между същност и енергия у Бога. Понятието „енергия“ не е централно за неговата философска спекулация. Този факт, както и безспорно силното влияние на Тома върху мисълта на Схолар, дават основание на редица изследователи да приемат, че неговите възгледи са латентно, но съзнателно изцяло антипаламитски[2]. Твърди се, че макар Генадий да се съобразява формално с принципа, че Бог може да бъде причастен само по енергия, но не и по същност, съдържателно той се приближава до схващането на Тома. Тъй като божествената същност е проста, пише Тома в Сума против езичниците, между Божията същност (essentia) и творението не е налице никаква междинна реалност. Божиите имена, назоваващи отделни характеристики на Божието действие (actus), посочват релации между Бога и творението, които обаче нямат самостоятелен онтологичен корелат, а изразяват концепции на човешкия разум[3].

Настоящият текст си поставя за цел да проследи аргументацията на Генадий за природата на божественото действие в рамките на претворяването на евхаристийните дарове, като изясни доколко тази позиция може да се определи като антипаламитска. Обект на разглеждане е специално посветеният на този въпрос трактат на св. Генадий Схолар[4].

1. Позициите на св. Григорий Палама́ и на св. Генадий Схолар

В своята статия „Евхаристийното богословие в контекста на паламитските спорове“ от 2008 година Алексей Дунаев нарежда Генадий Схолар сред онези, които отхвърлят енергийния характер на причастността към Бога в Светата Евхаристия. На Схолар се приписва възглед, според който християните стават причастни на Божията същност[5]. В тълкуването на причастността през понятието „енергия“ Дунаев съзира отричане на нейната пълнота и истинност. Според същия изследовател подобно настояване довежда до „символично“ разбиране за характера на причастяването, което било изведено до крайност при паламити като Теофан от Никея, и което Схолар се опитвал да обори[6]. Алтернатива на тази позиция се среща, убеден е Дунаев, при Генадий Схолар.

В глава 93-та от съчинението 150 глави св. Григорий Палама́ твърди, че сиянието и действието на Бога, чрез което причастяващите се към Него биват обожвани, е истинска Божия благодат, но не и Божия природа. Това не означава, задълбочава анализа си Палама́, че Божията природа е отдалечена от онези, които получават благодат, както е според твърденията на Акиндин, защото Божията природа е всеобхватна. Само че в природата не може да се вземе участие (οὐκ μεθεκτή), понеже това не е по силите на никое сътворено биващо. За онези, които не стават съпричастни заради негодност, дължаща се на липса на очистване, божествената енергия и благодатта на Духа, макар да присъства навсякъде и да е неотделима от него, сякаш отсъства. В подкрепа на този извод, следващ от различието същност и енергия у Бога, Палама́ привежда два цитата от Тълкувание към Исаия от Псевдо-Василий: 1) „така, както лицата не могат да се отразят във всички вещества, а само в онези, които са загладени и прозрачни, така и енергията на Духа не се проявява във всички души, а само в онези, които нямат изкривявания и повреди“; 2) „Духът Свети е присъщ на всички, но на онези, които са очистени от страстите, той разкрива собствената си сила, което той не прави за онези, при които ръководното начало на душата е затъмнено от петната на греха“. Това обяснение се свързва с разбирането на Палама́, че Божията енергия е онтологичен гарант за причастност на вярващия към Бога в рамките на Тайнството Евхаристия и че е обект на причастността. Божията същност е непричастима, макар изцяло да присъства в същностната енергия[7].

В своя трактат св. Генадий Схолар сравнява причастяването с кръщението на вярващия: „Тялото на Христос храни, по смисъла на това, че е тяло, а по смисъла на това, че е съвършено съединено с божествената природа, то очиства и освещава; така то ни въздига до духовно съвършенство и здраве… О, тайнство най-свято от всички тайнства, надминаващо дори самото кръщение: защото чрез него Господ става причастен нам само по сила, а в Евхаристията – по същност“. Между формулировките на Схолар и Палама́ несъмнено е налице терминологично несъвпадение. Докато за Палама́ причастността на Духа по сила е предпоставка за оптимална, действена причастност, то за Схолар това е нейна първа степен. Втората, по-съвършената степен на причастност, е причастността по същност. Дунаев тълкува този цитат като указание за това, че за Схолар в Евхаристията човекът става причастен не само на Божията енергия, но и на същността на Бога. Тук следва да се възрази, на първо място, че Генадий противопоставя на енергията не същността, а силата. Наред с това съгласно въведената от автора христологична рамка този цитат се отнася преди всичко към посредническата роля на тялото при причастяване на човека към Бога, а не към дихотомията „същност – енергия“. Следователно Схолар вероятно има предвид същността на човешкото тяло на Христос.

Специално проучване заслужава обаче въпросът доколко Генадий споделя енергийното евхаристийно богословие и дали формулира своя специфична концепция за онтологичната основа на пресъществяването на Евхаристийните дарове. За пълно изясняване на концепцията на Схолар е необходимо да се изследват нейните източници и да се изясни рецептивната стратегия, прилагана спрямо тях.

2. Аргументът на Схолар

Още в началото на текста става ясно, че подборът на аргументи в трактата антиципира възраженията не на опоненти, защитаващи алтернативна богословска позиция относно пресъществяването на евхаристийните дарове, а на такива, които не вярват в действителността на тайнството (ὕπαρξις τοῦ μυστηρίου)[8]. Подобна полемична прицеленост обуславя избора на аргументационна стратегия.

2.1. Действеност на тайнството

Схолар подчертава, че исторически гарант за действеността на тайнството са думите, произнесени от Христос в нощта на тайната вечеря: „това правете за мой спомен[9]“. По силата на тях всеки хляб и всяко вино, принесени от християните – събрани с воля да извършат спомен за Христа и пребиваващи заедно, единно и твърдо в благото, – са идентични на евхаристийната жертва от Първата вечеря. Реалността на тайнството се проявява с оглед на битийната положеност на човешката природа: в Евхаристията Христос става път към благото и финална цел на човека. В този смисъл тайнството е действено в конкретния човек, ако последният е достоен да претърпи (παθεῖν) Христовите тяло и кръв[10].

Изхождайки от тези предпоставки, Генадий обосновава систематично връзката между тялото, с което вярващите се причастяват, и личността на Иисус Христос. Причастяването е съ-пребиваване с Христос, което изключва посредничество на някакъв външен обект на подражание и водачество; иде реч за непосредствено взаимопроникване (перихореза) между Христос и причастяващия се, което е иманентно на персоналната екзистенция[11]. Ядейки плътта и пиейки кръвта, причастникът не възприема техните свойства; този акт онагледява обаче личностното разположение (διάθεσις) на причастяващия се към съпребиваване с Христа. Това разположение е възможно благодарение на преобразяването на същността (μεταβολὴ τῆς οὐσίας) на хляба и виното[12]. Тази промяна, която на други места в трактата Схолар по маниера на латинското богословие нарича пресъществяване, не се свежда до промяна на една индивидуална субстанция в друга: хлябът и виното стават същност на тялото и кръвта, запазвайки своите първоначални съпътстващи свойства (акциденции). Пресъществяването е предпоставка за действено причастяване с тялото и кръвта Христови при съхраняване на нагледните свойства на хляба и виното, за да не би, при истинския вид на тялото и кръвта, някой да се отдръпне от тайнството.

Прочетете още „Пресъществяването на евхаристийните дарове според св. Генадий Схолар*“ →