Антоний Хубанчев
„Живот и смърт ти Аз предложих…
Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Второзаконие 30:19).
Бог е битийното основание на всичко съществуващо и вездеприсъствието на Първосъздателя в емпиричната реалност на природата и човешката история – Неговата иманентност в този целенаправляван Универсум – определя движението към пределните цели на нашия свят, в който човекът е включен по неповторим и изключителен начин. Така в библейската антропогенеза единствено на човека е вдъхнато непосредствено от Бога „дихание за живот“ (Битие 2:7). Вложен е „образът на Първообраза, струя от невидимото Божество“ (св. Григорий Богослов), което определя нова взаимовръзка между онтологичната бездна, разделяща абсолютната трансцендентност на Бога от емпиричната тварна, смъртна и нищожна човешка природа.
Фактът, че нашият Прародител е създаден по образа на Христос, на Словото-Творец, разкрива съкровения смисъл на Божественото Предзнание, че той е бил призван да се възвиси до образа на своя Първообраз. За първи път частица от сътворената материя, „земният прах е организиран въз основа на логосни начала; материалното творение получава форма и структура по образ Божи; животът на Земята става съзнателен, свободен, личен“ (Нелас Панайотис). В човешката природа вече е вложено началото на божественото „creatio continua“ като действащ телеологичен принцип във възхождащо развитие и безгранична перспектива.
Бог-Творец, предоставяйки свобода на човека, като че ли се е отказал от абсолютното Си всемогъщество „in actu” и така встъпва в сътрудничество със Своето създание. Това е свобода на избор, която никой не може да отнеме на човека в неговия възход или падение. В стремежа си към Първосъздателя, дал възможност на човеците в богоподобието си да бъдат Негови сътворци, благодарение на вложения в него образ Божи, човекът е в състояние да преодолява и съзнателно да овладява природните закономерности и детерминизъм. По този начин в отношението на Бога към човека се включва ново измерение. Единствено човекът притежава уникалната способност свободно и съзнателно да преустройва и направлява обкръжаващата го материлна действителност, създавайки „второ творение (creatio secundo)“ в проекцията на седмия творчески ден от акта на Сътворението.
Ако Вселената има мечта,
не е ли това нашата синя планета Земя.
Ако Вселената има сърце,
не пулсира ли то в животрептящата плът на човека.
Ако вселената има очи,
не е ли това човешкият разум,
чрез който тя наблюдава, изучава и обяснява самата себе си.
Първосъздателят наистина е предоставил безграничната мощ на познанието на Своето създание човека в качеството му на мислещ творчески дух. Така човекът е призван към господство, но той фактически властва „над делата на Божиите ръце“ (Псалом 18:2). Той притежава тези слава и величие дотолкова, доколкото възприема и осъществява правилно това поръчение от Бога и доминацията му като венец на творението по същество е висше възложение и отговорност.
Същевременно като образ и подобие Божие човекът е средоточие на всяка перспектива и едновременно център за конституиране и усъвършенстване на света, в който живее и твори. Така, като част от природния свят, той е органически приобщен и съпричастен с него не само като материя, но и като целеполагане. Или пределно ясно и кратко изразено с определението на отец Павел Флоренски: „Човекът е конспект на творението“.
Поставен на междинната граница в творението – между материята и Духа – човекът е единственото живо създание, осъзнало самото себе си като личност, притежаващо съзнание, самосъзнание и свободна воля. Защото светът не знае за собственото си съществуване, но единствено мислещият дух съзнава и осмисля както идентичността на собственото „аз“ като ипостасно битие, така и реалността на безпределния във времето и пространството космос. Ние сме очите, чрез които творението вижда, наблюдава и обяснява самото себе си. Бог като свръхсъщностна Същност (ousia) чрез изявата на Божиите енергии (energeia) присъства и действа в сътвореното битие, където човешкият разум логос възхожда към Предвечния Логос, Първооснова на всяко битие и Смисъл на творението.
„Бог – това е всесъвършеният Разум; разумът човешки е отражение на този Разум… Бог – това е всесъвършената Свобода; свободата човешка е отражение на божествената Свобода… Бог – това е върховният Владетел на съществуващото; способността на човека да покорява природата е отражение на това свойство“ (преподобни Иустин Попович).
В научния прогрес се съдържа определен и изключително точен автономен смисъл. Той е средство за въплъщаване на творчески идеи с върховен приоритет на научната истина в границите на нейната компетентност. Това означава, че никакъв ситуационен прагматизъм не би трябвало ултимативно да определя прогреса и условията за съществуване на genus homo, навлизащ в принципно различен исторически етап, характеризиран все повече с нов геохронологичен термин „аnthropocene“ в смисъл на „ера на постчовека, интерпретиран като homo deus“ (Харари Ювал). Така динамичното развитие на съвременната наука непрекъснато поражда комплексни и непредвидими ситуации, изискващи морално значими и надеждни решения и това налага „етиката на науката (Ethics of Science)“ да отчита и прогнозира много точно риска от възникналите нови реалии. В това направление все повече се налагат емпирично изведените констатации за многоизмерната противоречивост на нашия социум, определян като „информационно и технологично общество на риска“ (Луман Никлас, Бехман Готхард). Откритията и постиженията на съществуващите високи технологии и биотехнологии днес имат такава изключителна и решаваща сила, че самото оцеляване на света на човека зависи от самия homo cogitans. Още повече, че става въпрос за глобален преход на социокултурна генеза към антропосфера и техносфера, при които високотехнологичната и биотехнологичната комерсиализирана интервенция на човека започва безконтролно да разрушава първосъздадената природна люлка на живота. Пораженията са не само върху живата тъкан на Земята, но и върху духа, и плътта на човека.
Тази фатална амбивалентност на научния прогрес неизбежно имплицира в себе си етични норми и критерии и поставя под въпрос считаната за неразривна взаимовръзката между наука, етика и съзидание, утвърждаващо фундаменталните начала на живота. Поради това за нашия жизнен свят още в Стария Завет е поставен неизменният и винаги актуален съдбоносен избор:
„Живот и смърт ти Аз предложих…Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Второзаконие 30:19).
Понятно е, че понастоящем човечеството може да се самоунищожи и то несъмнено по много начини. Бог допусна да бъдат строшени апокалиптични печати и надвисналата зловеща алтернатива с есхатологичните ѝ бедствия е налице. Те съществуват с предизвикателството, че Бог не ни позволява повече да бъдем незрели и по този начин самопроизволно да си играем с условията, съставящи люлката на живота. Творецът и сега създава посредством нас цивилизация, на която е предоставена свободата и отговорността да разполага със себе си и така да продължи позитивното си развитие или да го отхвърли и да тръгне по пътя на самоунищожението. „В тази велика игра ние сме едновременно играчи, карти и залог“, формулира проблема Аурелио Печеи (The Club of Rome). Поради това днес етичната регулация на науката се разглежда като жизнена необходимост и една от най-важните предпоставки за бъдещото ѝ развитие.
Същевременно „вътрешната етика и етос на науката“, оставени сами по себе си, все повече не са в състояние да бъдат надежден компас, позволяващ винаги да се следва без отклонения правилната ориентация на научната мисъл в конструктивното ѝ предназначение и задачи, като се има предвид неимоверната сложност при неизвестността във възможните рискове на безконтролните експериментални изследвания и търсения. „В реалната наука и нейната етика стават такива изменения, които правят невъзможно съхраняването на стария идеал за служение на знанието заради самото знание“ (Борн Макс). В действителност по пътя към прогреса, в техногенния иновационен поток, човекът става във все по-голяма степен подвластен на съществуващата „инструментализирана рационалност“ с еднопосочната ѝ ситуационно обусловена, чисто утилитарно-прагматична и консуматорска стихия. Именно тук от решаващо значение е каква роля и отговорност заемат човекът и мястото му в съотношенията „наука-технология-природа“. И най-вече: никой не трябва да се възприема за роб на неизбежния технологичен прогрес, ако той не служи на реални жизнеутвърждаващи човешки цели.
Като морален modus operandi амбивалентността на биотехнологиите в утилитарно-прагматичен план включва както принципите на свобода и творчество, така и манипулациите на определена инструментализирана рационалност. В случая тази налагаща се манипулативна рационалност като технологичен императив има особено ярък израз в деструктивните процеси на определени генно- и биотехнологични направления, както и във водещата доминация на икономическия императив и комерсиализъм в почти всички жизнени сфери на глобализирания секуларен свят. Генетичната основа за съществуване на отделния човек става лабораторно изделие като продукт на изкуствени биотехнологични манипулации с непредсказуем риск за невъзвратима загуба на човешката идентичност и бъдещите генерации. Подменят се автентичните, богосътворените, естествено заложените предпоставки, условно обозначавани като „етика на вида” (Хабермас Юрген, Аренд Хана).
Биотехнологичното конструиране и подобряването на човешкото тяло (Human Enhancement Technologies) се превръща в експериментално поле на произволни рискови модификации и трансформации. Особено в либералната евгеника, без да се имат предвид точните терапевтични параметри на този (Human Enhancement), се възлагат надежди на геномни и постгеномни технологии, а също и на синтетичната биология като възможности да се усъвършенства организмът не само чрез манипулация и „прередактиране на наследствената информация“, но и посредством „срастването“ му с бионични устройства на интерфейс-системи.
В това отношение фундаменталната грешка на утопичните проекти от рода на трансхуманизъм, биотехнологично преформатиран (Homo genetically transformed), нанокиборгизиран (Nano-cybernetic Homo Organism) или виртуално-цифров (Homo Virtualis) „постчовек“ е в игнорирането на елементарния факт:
Истинският anthropos изначално е бил винаги в историческото време, той и сега е тук и ще пребъдва по-нататък, все така и во веки веков. Този anthropos обаче, следва да бъде търсен в модуса на надеждата като идеал за богоподобие, духовно-нравствено развитие и усъвършенстване в пълнотата на свещения дар живота.
В пълна противоположност на тази проекция, в съществуващия цивилизационен сциентичен пресинг, секуларното собствено „ego“ поставя себе си с кощунствена гордост над всичко в света с претенцията да заеме мястото на Бог и да играе ролята на някакъв бог, на експериментатор-оператор, разпореждащ се хипотетично с комбинациите и трансформациите на човешкия геном, както това е представено от Р. Чъдвик: „да си поиграем на бог“ (срв. Хяурю М.). Именно този homо deus като секуларен идол си поставя задачата „постчовекът на бъдещето“ да постигне по биотехнологичен път като че ли някакво излизане (transcensus) извън границите на физичните константи на света. „Като се позиционираме по-високо от борбата за оцеляване между животинските видове, ние ще се постараем да възвисим човеците до богове и да превърнем homo sapiens в homo deus (Харари Ювал)“.
Прочетете още „Богосътвореният antropos като действащ телеологичен принцип и център за конституиране на света*“
Трябва да влезете, за да коментирате.