Светата  Евхаристия в ранно християнското богослужение*

Публикувано на от Dragan Bachev

Юри Илиев

Abstract

Worship in the early Christian church. Celebration of the Holy Eucharist on the first day of the week. Historical obout evidence of the early Christian church.

Key words: the holy eucharist, the early christian liturgy

The Holy Eucharist and the early Christian liturgy

Увод

Ранно християнското богослужение произлиза от древно-юдейското, като запазва връзката между Старозаветния и Новозаветния юдейски култ. „…раннохристиянското учение в по-голямата си част е било еврейско учение[1]“.Защото първите християни били юдеи, чиято практика била да се събират в Иерусалимския храм на молитва и поклонение. Новоповярвалите християни от езически произход избягвали да извършват поклонението си в Иерусалимския храм, защото не били приети от юдеите. „Елинистите отхвърлят поклонението в храма[2]“. И по този начин се сбъдват думите на Спасителя, според които Неговите поклонници ще се покланят с „дух и истина“ на всяко място (Иоан 4:21-24), а не само в Иерусалимския храм. През 70 година след Рождество Христово този храм бил разрушен напълно от римския генерал Тит, син на император Веспасиан. Първите християни от езически произход не посещавали храма, тъкмо заради езическия си произход и не им било позволено да влизат в него според юдейския Закон, затова те се събирали на богослужение по домовете на вярващите християни в Иерусалим (Деяния на светите апостоли 2:42-44).

Хипотезата е, че Новозаветната Раннохристиянска Църква поставя в центъра на богослужението си Иисус Христос, реално присъстващ в светата Евхаристия. „През цялата история Църквата е държала в центъра на своя живот и богослужение не само проповядването на Божието Слово, но също и празнуването на светата Евхаристия[3]“.

Целта на изследването е да докаже, че поучението на апостолите е основополагащо, но свeтата Евхаристия е в центъра и основата на Църквата Христова. Поставяме си задача да докажем, че по времето на апостолите „новата Пасха“ – светата Евхаристия се явява основополагаща за Ранната Църква, по начина по който това се случва на Тайната вечеря по време на юдейската Пасха (срв. Матей 26:17-18; Марк 14:12; Лука 22:7-8).

„Обичаят да се поставя Евхаристията в основата на богослужението и братството на Църквата, може да е бил вдъхновен не само от паметта на учениците за Тайната вечеря с Иисус, но също и от паметта на техните последователи[4]“.

Обектът на изследване е Свещеното Писание на Новия Завет и историческите свидетелства на светите Апостоли, записани в „Дидахи“ – („Учението на дванадесетте апостоли”), а след това съчиненията на техните ученици. След деня на Петдесетница ранните християни постоянно пребъдват, разчупват хляб по къщите, молят се и общуват помежду си и пребъдват в учението на апостолите (Деяния на светите апостоли 2:42-44).

1. В основата на богослуженията е светата Евхаристия

Ранната християнска Църква продължава своите събрания и постоянства в поученията на апостолите в Иерусалим, като основата на богослужението е светата Евхаристия. „Така от времето на светите апостоли проповедта е разбрана като благовестие, като съобщаване на добрата новина за спасението на света от злото, греха и смъртта, а смисълът на цялото богослужение винаги е бил разбиран като общение с Господ Иисус Христос чрез благодатния живот на църквата[5]“. Това е така наречената „мисионерска проповед“ за кръщение на повярвалите християни и за тяхното спасение. Но богослужебната проповед и светата Евхаристия е свързана с живота в Църквата: „…богослужебната проповед е постоянна и жива връзка на душите на верните, на пребиваващите в Църквата, със спасителното слово Божие, като по този начин ги съединява с Христос и ги води към пълноценен християнски живот[6]“.

Богослужебната проповед ни води към посвещение на Бога и на Църквата, като начин на живот чрез светата Евхаристия, както при раннохристиянската общност: – „…просвещаване на всички хора с християнското учение. Първото средство за това в църквата е проповедта [7]“. Проповедта е много важна за изграждане на християнската вяра в човека. „След Петдесетница светите апостоли и повярвалите в Христа все още продължавали да посещават ежедневното богослужение в Иерусалимския храм, като обаче се събирали и по къщите, гдето преломявали хляба, поучавали и благовествували за Христа (срв. Деяния на светите апостоли 2:46; 3:1; 5:12; 20:11). Може дори да се приеме, че и Пасхата все още продължавали да празнуват до някое време, макар че Евхаристията се явява, като – „нова Пасха“, отменяща и обезсилваща древно юдейската[8].“ Преломяването на хляба в първия ден на седмицата, всъщност се извършва в неделя (срв. Деяния на светите апостоли 20:7), (в богословските среди все още има спор относно неделния ден), но в свещения текст е ясно и разбираемо, че става въпрос за светото Причастие, – според някои богослови литургисти. И това е така. Съботната вечер приключва при залез слънце. „…когато свърши съботната вечер, те са били свободни да изминат разстояние, за да се съберат в къщата на друг вярващ, за да разчупят хляба[9].“ Да разчупят хляба в първия ден на седмицата (неделя) за светата Евхаристия в дома на някой от вярващите.

Плавният преход от юдейската Пасха към „новата Пасха“ (светата Евхаристия) представлява огромен интерес за някои богослови литургисти дори и днес. „Но в случая ни интересува въпросът в неговата същност – какво е било това преломяване на хляба, за което ни повествува дееписателят? Дали е било изпълнение на Господното поръчение, дадено на Тайната вечеря – „τοῦτο ποιεῖτε εἰς τὴν ἐμὴν ἀνάμνησιν“ (1 Коринтяни 11:24), или това са били братски трапези (chaburoth), израз на християнска любов и общност (срв. Деяния на светите апостоли 2:46; 4:32, 34, 35; Иуда 12; 1 Коринтяни 11:20, 21, 33)?[10]“. Преломяването на хляба „τῇ κλάσει τοῦ ἄρτου“ в Деяния на светите апостоли 2:42 се извършва по домовете на ранните християни, интерес представлява стихът в Деяния на светите апостоли 20:7, от който става ясно, че под „преломяването на хляба” се има в предвид светата Евхаристия.

За така нареченото „Господно събрание“ (ἐκκλησίαν), забелязваме да се споменава в Деяния на светите апостоли 20:7-11, където се посочва, че християните се събират в неделя, който ден е свързан с разчупването на хляба за светата Евхаристия на Христовото възкресение (срв. Матей 28:1; Марк 16:1-2).Тогава се извършва и преломяването на хляба с благодарение и чистосърдечна изповед на греховете.

Според Деяния на светите апостоли 20:7-11 светата Евхаристия се извършва в първия ден на седмицата (неделя), когато общността се събира за разчупване на хляба. Този аспект може да бъде предмет на интересно историческо–литургично изследване, свързано с светата Евхаристия: „Дори тук, а не в учредителния разказ, намират изначална схема на евхаристийното чинодействие. Едно сравнение между тия два случая и разказите за Тайната вечеря ни откриват забележително сходство в основните ходове и моменти, от които се вижда, че „преломяването на хляба“ в апостолско време е бил, собствено, повторение на онова, което Господ е установил на тая вечеря – светата Евхаристия; изпълнение на Господното поръчение: „τοῦτο ποιεῖτε εἰς τὴν ἐμὴν ἀνάμνησιν[11]“.

Разчупването на хляба („τῇ κλάσει τοῦ ἄρτου“) в контекста на текста в Деяния на светите апостоли 20:7-11, се отнася за светата Евхаристия в неделния ден, първия от седмицата (срв. Матей 28:1; Марк 16:1-2), а не само за братска трапеза или разчупване и ядене на хляб, от св. апостол Павел с благодарение (срв. Деяния на светите апостоли 27:35). „Втория случай – преломяването, което светият апостол Павел направил в кораба сред Средиземно море по време на бурята, колкото и иначе интересен да е, не ни дава основания да приемем, че тук свети апостолът е извършил Евхаристия или някаква форма на Евхаристия[12]“.

Светата Евхаристия се отслужва в съботите, а после вече започва да се извършва и в неделите. „За това ни пишат Плиний и Траян между 111-113 година след Рождество Христово. В историята са съхранени древни ритуали на Евхаристията, описани в „Дидахи“ или „Учението на дванадесетте апостола“, където в 14-та глава се дават наставления за Евхаристията: „В Господния ден, тоест неделя, събирайте се, преломявайте хляб и благодарете, предварително изповядвайте своите грехове, за да бъде чиста жертвата ви[13]“. Тази глава ни дава исторически свидетелства за съхранението на светата Евхаристия в Ранната Църква.

2. Исторически свидетелства за Ранната Християнска Църква

„Към тези творения спадат: „Дидахи“, съчиненията на св. Юстин Философ и на св. Ириней Лионски, епиграфите на Аверкий Иераполски и на Пекторий, съчиненията на Климент Александрийски и на Тертулиан. Апостолското предание на св. Иполит Римски, съчиненията на Ориген и на св. Киприан Картагенски, Дидаскалията на апостолите, Оксиринският папирус и някои гностически съчинения от III-ти век“…[14]. Евхаристийното събрание в неделния ден се състои от: четене на Свещеното Писание, проповеди, молитва, причастяване със светите дарове. До IV-ти век гонената Христова Църква извършва светата Евхаристия в катакомбите и след като християните се причастят, те носят по домовете си останалите частици от светите Дарове и се причастяват и там. „В най-стария християнски писмен паметник „Дидахи“ виждаме налице евхаристийните елементи виното (чашата) и хляба. Говори се за знанието, вярата и безсмъртието, което Отец ни е явил чрез Своя Син – Отрока Иисуса (Дидахи 9 и 10), за духовна храна, питие и вечен живот (9-та и 10-та глава). Св. Игнатий Антиохийски Богоносец (I-II век), който е ученик на св. апостол Иоан Богослов, пише: „Ония, които отхвърлят в Христа истинското човечество, се отдалечават от Евхаристията, понеже не изповядват заедно с нас, че Евхаристията е плът на нашия Спасител Иисуса Христа – тая плът, която е страдала за нас, и която Отец възкресил по Своята благост… Ясно е, по учението на Църквата, че както Синът Божий във въплъщението бил облечен в истинска плът и кръв, така и в Евхаристията се намират истинската Негова плът и кръв. Всяко друго учение, което е противно на това, е еретическо[15]“. Ученикът на св. апостол Иоан Богослов, св. Игнатий Богоносец, споделя, че ние изповядваме Тялото и Кръвта Христови на светата Евхаристия чрез хляба и виното и който не изповядва това учение, се възприема като еретик.

„Малко по-ясни са данните, които ни дава св. Юстин Философ (II-ри век)в своята Първа апология, 65-67 глави, и в „Разговор с Трифона юдеина“. И тук са налице основните евхаристийни елементи – хлябът и виното, като към виното е прибавен и нов елемент – водата. Те, обаче, след освещението, получават значение на тяло и кръв Христови[16]“. В своята Първа апология той допълва: „След това (след като новопокръстеният бъде поздравен с целувка, скоби мои) на предстоятеля на братята принасят хляб и чаша вода и вино; като ги вземе, той с името на Сина и Светия Дух въздава на Отеца на всичко хвала и слава и извършва подробно благодарение за това, че Той ни е удостоил с това… дякони дават на всеки от присъстващите да се приобщи с хляба, над който е извършено благодарение, и вино и вода и отнасят на ония, които отсъстват“ (65-та глава)[17].

В глава 66 той пише следното: „Тази храна у нас се нарича Евхаристия и никому другиму не се позволява да участва в нея, а само на оня, който вярва в истината на нашето учение и се е умил в банята за опрощаване на греховете и във въздържанието (Кръщението, скоби мои) и живее тъй, както е предал Христос. Защото ние приемаме това не като обикновен хляб или обикновено питие; но както Спасителят Христос, чрез Словото Божие, се въплътил и приел плът и кръв заради нашето спасение, тъй и тая храна, над която е извършено благодарение (освещение, скоби мои) чрез молитвата на Неговото Слово, и от която чрез уподобление (асимилация, скоби мои) нашата кръв и плът е, както ние сме научили – плът и кръв на въплътилия се Иисуса[18]“.

В глава 67 четем: „…В… (неделя, скоби мои) у нас става събрание… четат се, колкото позволява времето, сказанията на апостолите или писанията на пророците. След като четецът престане, прави словесно поучение и увещание да се подражава на тия прекрасни неща. След това всички заедно ставаме и възнасяме молитви. А когато свършим молитвите, както вече ви казах, се принася хляб и вино и вода, и предстоятелят също отправя молитви и благодарения колкото може. Народът изразява съгласието си с думата „амин“ и се раздава на всеки и става приобщаване с даровете, над които е извършено благодарение, а на отсъстващите се изпраща чрез дяконите[19]“.От описанието, което ранният християнският апологет в своята Първа апология (от 65-67 глава), се вижда ясно, че са светите дарове хляб и вино, които са предложени на светата Евхаристия в раннохристиянската църква (от II-ри век) – те не са обикновена телесна и проста храна (както твърдят, гностици (II-ри век), а по-късно павликяни (V-ти век), масалияни – поп Богомил (X-ти век), и след него Улрих Цвингли (XVI-ти век), че са образи и символи), а те са Тяло и Кръв Христови. Св. Юстин Мъченик и Философ описва също и Господното поръчение „това правете за Мой спомен“, как стриктно се изпълнява от раннохристиянската църква. Той подчертава също в Първата си апология, че светата Евхаристия е и тайнство. Както казва протопрезвитер Георги Флоровски: „Неизменността на християнската вяра е най-яркият знак и символ на нейната истина: няма нововъведения[20]“.

Прочетете още „Светата  Евхаристия в ранно християнското богослужение*“ →

Апология на християнството в основата на догматическото и нравствено богословие*

Публикувано на от Dragan Bachev

Apology of Christianity as the basis of dogmatic and moral theology

Ивелина Николова

Abstract

The apology of Christianity is not merely a defense of religious beliefs, but also an at tempt to intellectually substantiate the essence and purpose of the Christian faith in the context of philosophical, theological, and ethical arguments. This defense has two main strands: dogmatic and moral theology, which not only form the theoretical basis of Christianity, but also determine the practical requirements for the Christian life and it’s moral behavior.

Key words: Apology of Christianity, Christian Faith, Dogmatic Theology, Moral Theology

***

Въведение

Апологията на християнството не е просто защита на религиозни вярвания, но също така и опит за интелектуално обосноваване на същността и предназначението на християнската вяра в контекста на философски, теологични и етически аргументи. Тази защита има две основни направления: догматическо и нравствено богословие, които не само формират теоретичната основа на християнството, но също така определят практическите изисквания за християнския живот и неговото морално поведение.

Историята на християнската апология започва още в ранните векове на Църквата, когато апологетите се опитвали да отговорят на обвиненията, че християнството е заблуждаваща религия или дори социално опасна секта. Тези усилия, които обикновено се фокусират върху изясняване на догмите и обосноваване на тяхната съвместимост с философията и науката, остават важни и до днес.

Най-важните теми на апологията са християнската догматична вяра в Троицата и божественото въплъщение на Христос, както и моралната същност на християнската етика, която предписва любов и милосърдие към всички хора, независимо от техните социални, етнически или религиозни принадлежности.

Целта е да се разгледа апологията на християнството, като фокуса е върху основите на догматическото и нравствено богословие, като същевременно разглежда тяхното развитие в контекста на съвременните предизвикателства и философски подходи.

1. Апология на християнството в контекста на догматическото богословие

Догматическото богословие се съсредоточава върху обяснението и защитата на основните учения на християнството. Тези учения не са само философски или етически концепции, а същества, които вярващите приемат като откровение от Бога, включително вярата в Божествената Троица, въплъщението на Христос, Неговото спасително дело на Кръста и Възкресението, както и вярата в бъдещия живот след смъртта.

Авторът Ивелина Николова

1.1. Християнската доктрина за Троицата: защита и разбиране

От самото начало на християнската история се сблъскваме с въпроса за същността на Бог и Неговата природа. Учението за Троицата, което се явява в основата на християнската догматика, винаги е било подложено на сериозни нападения и тълкувания. Важно е да подчертаем, че православната традиция разяснява Троицата не като трима независими богове, а като един Бог, съществуващ в три Лица: Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух.

Ранните апологети, като Тертулиан и Ориген, обясняват как Троицата не нарушава принципа на монотеизма, но същевременно подчертават, че Бог е в същността си троичен. Тертулиан, в своето учение, въвежда термина „триединство“ и предлага първоначално разяснение за връзката между Отец, Син и Свети Дух. По същия начин Ориген, макар и невинаги разбран от съвременниците си, предоставя фундаментални мисли за взаимната зависимост на трите Лица на Троицата.

1.2. Христос Бог и Човек: Същност на Въплъщението

Учението за въплъщението на Христос е основополагащо за християнската апология. Вярата, че Иисус Христос е едновременно напълно Бог и напълно човек, винаги е била предмет на интензивни теологични и философски дискусии. Още от времето на Никея и Халкидон, Църквата приема, че Христос не е просто човек, обогатен със светлина от Бог, а Бог, който приема пълнотата на човешката природа, за да може чрез Своя живот, страдания и смърт да изкупи човечеството.

Православните апологети поддържат, че без въплъщението не може да има истинско спасение. Чрез въплъщението Божият Син поема на Себе Си целия човешки опит, включително страданието и смъртта, за да съедини човека с Бога. Това учение е не само догматично, но и есхатологично важно – Христос носи спасение на човечеството, давайки му възможност за вечен живот в Него.

Прочетете още „Апология на християнството в основата на догматическото и нравствено богословие*“ →

Празници от началото на византийската епоха*

Публикувано на от Dragan Bachev

Religious feasts from the beginning of the Byzantine era

 Архимандрит Авксентий Делипапазов

Abstract

The article presents the historical develop ment of the Byzantine holiday system. Information is given about the elements included in it. The three types of holidays are defined – religious, secular and personal or family. The main holidays that began with the beginning of the Byzantine era are indicated, thus clarifying the composition of the festive liturgical cycle.

Key words: holidays, Byzantine era, traditions, liturgical, celebration

***

Византион е гръцки пристанищен град, разположен на полуостров на Босфора. Съществува от около 1200 години преди Христа. На 11 май 330 година е превърнат от император Константин Велики (починал 337) в столица на Римската империя. Много преди това се утвърждава като седалище на епископ, подчинен на митрополита на Ираклия (днес град Херакли в Турция), Тракия. По времето на император Юстиниан се превръща в най-големия християнски център на Изток, в „свещен град“, в „център на християнската вселена“, в „нов Иерусалим“, който няма да бъде заместен с друг. Жителите на Константинопол възприемат целия град като храм и място за богослужение. През различните периоди от историята си Византийската империя, която същевременно е и първата християнска империя в историята на човечеството, разпростира владенията си на три континента – Европа, Азия и Африка. Това я превръща в своеобразна връзка между Изтока и Запада, чрез която гръко-римските традиции се срещат с източните. Отпечатъкът на тези срещи може да бъде видян в държавността, общественото устройство, религиозно-философските идеи, културата и изкуството на Византийската империя.

Византийската празнична система възниква и се оформя в столицата на Византийската империя – Константинопол. В нея са съчетани елементи, заимствани от богослужебната традиция на Антиохия, Ефес, Кесария, Иерусалим, Ираклия и в по-малка степен Александрия. За силното антиохийско и кападокийско влияние върху формирането ѝ допринасят голям брой антиохийски и кападокийски по произход епископи, заемали Константинополския престол. Самият град Византион до обявяването му за столица на империята е част от диоцеза на Антиохийския архиепископски престол. Същевременно във византийската празнична система под различни форми се съхраняват редица елементи, характерни за предхристиянския гръко-римски свят. Силно влияние върху нея оказва и монашеството, особено в периода след иконоборческата криза.

Византийската празнична система претърпява дълго и сложно историческо развитие. Разделя се на няколко периода, които са различни според различните изследователи.

Празничното богослужение от началото на византийската епоха е превърнато в част от официалния императорски протокол. Следствие от това е появата на последования, представляващи забележителни произведения на религиозната поезия, удивяващи със своята красота, съдържание и богословска дълбочина. Малко по-късно те са натоварени с пищна церемониалност, дълбок символизъм и целия имперски блясък на центъра на християнската вселена – Константинопол. Византийските празници отразяват цялото величие и блясък на първата християнска империя в човешката история. Характерни са думите на пратениците на Киевския княз Владимир в Константинопол през 987 година, след като присъстват на богослужение в църквата „Св. Софѝя“: „за да видят русите как гърците славят Бога“; „Не знаехме дали сме на небето или на земята. Защото на земята няма такъв блясък и такава красота и ние не можем да го опишем. Знаем само, че там Бог се намира сред хората и тяхната служба е по-прекрасна от тържествата на другите народи…[1]“.

Празниците, отбелязвани във Византийската империя, са три вида – религиозни, светски и лични или семейни. Някои от тях са установени със специална заповед на византийския император и са чествани в цялата империя. Други са местни. Най-много бройни са религиозните празници. Най-големите от тях като Пасха, Богоявление, Рождество Христово и други са празнувани по няколко дни. Участие в празнуването им взима византийският император и цялата константинополска аристокрация. Празниците са придружавани от спортни състезания, общи трапези, песни, танци, театрални постановки, размяна на подаръци и други. От предхристиянските езически празници най-дълго се съхраняват Календите, Брумалиите и Русалиите, като в някои случаи отбелязването им става и от управляващите[2]. Обичаят да бъдат отбелязвани тези празници дълго време дори и сред християните предизвиква Шестия Вселенски събор да отхвърли тази традиция[3]. Честването на такива празници става причина елементи от езически празници да се съхраняват и в някои християнски празници като Благовещение, Преображение Господне, Рождество на св. Иоан Кръстител и други.

От светските празници най-почитан е денят, в който е основан Константинопол – 11 май. Придружават го конни състезания и общи трапези. Към извънредните светски празници са интронизацията на нов император, венчаването на император, раждането на престолонаследник, военни победи и други. Почитан е още 1 септември и Преполовение.

Византийската империя оказва влияние върху всички области на живота на новопокръстените славянски страни и особено в областта на празничната им традиция. Тя е своеобразен пример за „християнска вселена“ и цивилизация. Богослужебната, в това число и празничната традиция на Византия, е възприемана като общо достояние, от което славяните могат да черпят без ограничения и без да бъде застрашена националната им идентичност и народо-психологични особености. В славянските страни тази традиция придобива свой собствен облик, съдейства за цялостното им културно и религиозно развитие и на свой ред е предадена на други новопокръстени народи.

Прочетете още „Празници от началото на византийската епоха*“ →

Още няколко думи за значението на молитвата и на молитвения живот*

Публикувано на от Dragan Bachev

A few more words about the meaning of prayer and the life of prayer

Петър Димитров

Abstract

The importance of prayer and the life of prayer is undeniable. This topic is relevant as is the Christian life. Therefore, we will focus on the meaning of prayer in the Old Testament and in the New Testament and will pay attention to the different types of prayer. This topic remains as relevant as life.

Key words: prayer, prayer life, Christian life, morality

***

Увод

Всички хора се нуждаят от молитва, повече отколкото дърветата се нуждаят от вода. Защото нито дърветата могат да дадат плод, ако не поемат вода през корените си, нито ние можем да дадем скъпоценните плодове на благочестието, ако не се храним с молитва. Затова, когато ставаме от леглото, трябва да очакваме слънцето, като служим на Бога; и когато сядаме да ядем, и когато се приготвяме за почивка. Или по-скоро, трябва да отправяме молитва към Бога всеки час, като по този начин изминаваме разстояние, равно на продължителността на деня, чрез молитва – свети Иоан Златоуст[1].

Животът и молитвата са напълно неразделни. Живот без молитва е живот, на който липсва най-важното му измерение. Това е „повърхностен“ живот, без дълбочина, живот в двете измерения на пространството и времето. Това е живот, който е доволен от видимото, който е доволен от ближните си, но ближни като явление във физическия смисъл, ближни, в които не откриваме цялата необятност и вечност на тяхната съдба. Смисълът на молитвата е, че чрез самия живот откриваме и установяваме факта, че всичко има измерение на вечността и че всичко има мярка на безкрайността. Светът, в който живеем, не е безбожен свят. Ние самите го правим профанен, но в същността си той е излязъл от ръцете на Бога, той е обичан от Бога. Неговата цена в Божиите очи е животът и смъртта на Неговия Единороден Син, а молитвата свидетелства, че знаем това, че знаем, че всеки човек и всяко нещо около нас е възвишено в Божиите очи: че Той ги обича и че те стават ценни за нас. Да не се молиш, означава да оставиш Бога извън границите на всичко съществуващо, и не само Него, но и всичко, което Той означава за света, който е създал, за този свят, в който живеем[2].

Църковното съзнание, в съответствие с православната вяра, съдържа догмата за молитвеното застъпничество на светиите пред Бога. Такава е била общата вяра на Църквата през първите векове; християните винаги са смятали това положение за безспорна истина и са вярвали в него през всички векове. Църквата, разбирана като Тяло Христово, включва всички, преродени чрез вяра – живи и мъртви, които са станали Тяло Христово.

Църквата включва не само онези, които са повярвали в Христос след Неговото идване, но и всички праведници, починали преди Закона и според Закона. Те са получили спасение, защото са чакали обещания Спасител на света. Според този възглед за Църквата, Църквата включва и счита за свои членове и членове на Христос всички праведници, започвайки от времето на Адам, които са повярвали в Него още преди идването на Исус Христос. Христовата църква е разделена на воинствуваща и тържествуваща. Воинствуваща църква наричаме църквата, която работи на земята, за да потвърди словото Божие и се бори срещу силите на разрушението. Торжествуваща наричаме тази, която пребивава на небето, след като се е борила, е триумфирала над врага и е била доведена в слава при инициатора на подвига, Христос.

Тези Църкви – както небесни, така и земни – представляват една неделима Христова Църква, Христовата невеста. Глава на тази Църква е Христос, обединяващ в едно Тяло небесната и земната Църква. Така, според православния възглед за Църквата, онези, които умират „в Христа“, бидейки свети членове на Църквата, са в неразривно единство с Църквата. Като членове на Църквата, те съчувстват на църковните служби, прославят Спасителя заедно с цялата Църква и се молят за воинствуващата Църква. Те се молят и за нейните членове, които са в духовни или физически неразположения, за онези, които не са постигнали съвършена добродетел, и по Божията благодат помагат на онези, за които се молят. Молитвите на тържествуващата Църква се съединяват с молитвите на воинствуващата Църква и небето и земята заедно прославят Господа и се молят за живота и спасението на света[3].

Изложение

Истинската молитва е тази, която не се разсейва от нищо и не е мечтателна, изпълнява се старателно, със съкрушена душа и със събрани мисли; молитвата се поправя не с възвишени думи, а с добри дела. Колесницата на молитвата е смирението. „Молитвата е знак за смирение. Осъзнавайки собствената си слабост, ние призоваваме Божествената сила[4]“.

Молитвата в Стария Завет

В Стария Завет откриваме историята за Авраам, който се моли на Бога за Авимелех: „И Авраам се помоли на Бога, и Бог изцели Авимелех, жена му и слугините му, и те заченаха“ (Битие 20:17). И Моисей се помоли за фараона: „И Моисей излезе от фараона и се помоли Господу. И Господ направи според словото на Моисей и премахна рояците мухи от фараона, от слугите му и от народа му; не остана нито една“ (Изход 8:30–31). И за еврейския народ: „И Моисей се помоли Господу, и огънят угасна“ (Числа 11:2), и за Аарон (Второзаконие 9:12, 20), и Самуил също се помоли за Израел; „Самуил извика към Господа за Израил и Господ го чу“ (1 Царе 7:8–9 ; вижте също 1 Царе 1:12-23, 12:23 ; 1 Царе 13:1-7).

В книгата Иов, Господ казва на теманеца Елифаз: „Гневът Ми пламна против теб и против двамата ти приятели, защото не говорихте за Мен това, което е право, както говори слугата Ми Иов. Сега, прочее, вземете си седем юнеца и седем овена и идете при слугата Ми Иов, и принесете жертва за себе си; и слугата Ми Иов ще се помоли за вас; защото само лицето му ще приема, за да не ви отхвърля… И те направиха, както Господ им заповяда, и Господ прие лицето на Иов“ (Иов 42:7-9).

Първосвещениците и свещениците, според разпоредбите на Моисеевия закон, се молеха на Бога за народа. В книгата Левит (Левит 9:7) Моисей казва на Аарон: „Приближи се до олтара и принеси жертвата си за грях и всеизгарянето си, и направи умилостивение за себе си и за народа, и принеси жертвата на народа и направи умилостивение за него, както Господ е заповядал.“

Призоваването на Бога в молитвата на юдейския цар Манасия: „Господи Всемогъщи, Боже на нашите бащи, Авраам, Исаак, Яков и тяхното праведно потомство…“ е образ на молитва, в която се появява молитвата на праотците към Бога. Защото той помни праотците и техните праведни потомци не за друго, освен за да посочи тяхната молитва към Бога за себе си и да призове (заради техните молитви) Божията милост върху себе си.

Освен това, от думите на Исаия към Езекия, който се моли на Бога да не умре, както му е било съобщено от Исая: „Така казва Господ, Бог на баща ти Давид: Чух молитвата ти, видях сълзите ти и, ето, ще добавя петнадесет години към дните ти…“ става ясно, че той е получил благодатта и милостта на Бог заради Давид, баща си, чието име Езекия е призовал в молитва (виж Исая 38:1–7). Също в четвъртата книга на царете (2 Царе 20:15) Езекия призовава Бога и Го нарича Бог на Израел. Това призоваване говори за молитва към Бога на Израел, тоест към Яков и неговите праведни потомци. В молитвата си при освещаването на Божия храм, цар Соломон призовава Бог да чуе молитвата му за храма и си припомня думите на Бог към баща си Давид, казвайки: „И сега, Господи, Боже Израилев, изпълни за слугата Си Давид, баща ми, това, което си му обещал…“ (1 Царе 8:25 ; 2 Летописи 6:16).

В тази молитва Соломон ясно моли Бог да си спомни за Израел и Давид и да чуе молбите му. Тази молитва е модел за призоваване на застъпничеството на светци, които са угодили на Бога. Откриваме молитви от този тип в целия Стар Завет. И от тях става ясно, че Старият Завет изповядва факта, че праведните, живи и мъртви, се молят на Бога[5].

Прочетете още „Още няколко думи за значението на молитвата и на молитвения живот*“ →

Наркоманията духовен и исторически анализ*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иконом Иван Генов

Abstract

Nowadays, there are a lot of talks about the difficulties and inability to treat people suffering from drug addiction. Drug addiction is a scourge of society. It is necessary to understand the problem itself. What is the nature of the drug addiction problem? We need to look at the spiritual roots and teachings of the Church about opiate use.

The history of human use of opiates (psychoactive substances) is from ancient times. According to St. Ire naeus of Lyons, the demons discovered women the power of the roots of the grass, who began to use them for magical purposes. Drugs cause a change in consciousness by making it susceptible to the influence of spiritual influences from outside. According to the Orthodox anthropology of the original man, his body had a more spir itual and subtle property, which was not an obstacle to communicate with the spiritual world. Man has changed since the fall. Man, being in the world, was surrounded by fallen angels. God, being merciful so as not to be like the fallen spirits that surround us, gave man not to see and hear these spirits, closing his senses. However, this isolation is not absolute. The Holy Fathers reveal three kinds of thoughts and feelings in the mental life of man. The first kind is the touch of God grace and the thoughts of our guardian angel. The second type is the natural mental activity of man. And the third type is the influence of demons on the mind, heart and body through sug gestions – dreams, thoughts, desires and even touches, which depend on the will of man. It is obvious that in the case of opiates it is a demonic nature of spiritual influence from outside. The Orthodox psychiatrist, Dimitar Avdeev, emphasizes that: When using psychoactive substances, a person not only turns to his unconscious part of the psyche, but also provides complete freedom of action in his mind to very specific forces – the demonic.

Key words: drug, addict, clergyman, drug addiction, fallen spirits, God.

***

В съвремието доста често се говори за трудностите и невъзможността за лекуване на лица, страдащи от наркозависимост. Наркоманията е бича сред цялото общество. Необходимостта да се вникне в самия проблем и от какво естество е проблемът “наркозависимост”, трябва да се обърнем към духовните корени и учението на Църквата относно употребата на опиати. Историята на използването на опиати – психоактивни вещества, от човека е от доста дълбока древност. По свидетелството на свети Ириней Лионски, още в допотопната епоха (5-6 хилядолетие преди Рождество Христово) сред потомството на Каин: „Демоните открили на жените силата на корените и тревите“, които започнали да използват за магически цели. Още тогава е било известно свойството на тези вещества да предизвикат изменение на съзнанието, да го правят податливо към влиянието на духовно въздействие отвън. Според православната антропология на първоначалния човек тялото му притежавало по-духовно и финно свойство, което не е препятствало проблем да общува с духовния свят. След грехопадението човек се изменил. Човек бидейки в света, е бил заобиколен от паднали духове. Бог бидейки милостив, за да не се уподоби на падналите духове, които ни заобикалят, дал на човек да не вижда и чува тези духове, затваряйки сетивата ни. Тази изолация обаче не е абсолютна. Светите отци разкриват три вида помисли и усещания в психическия живот на човека. Първият вид е докосването до Божията благодат и помислите от нашия ангел-пазител, втория вид е естествената психична дейност на човека и третия вид е въздействието на демоните върху ума, сърцето и тялото посредством внушения – мечтания, мисли, желания и даже чрез докосвания, които зависят от волята на човека. Очевидно е, че в случая с опиатите става дума за демоничен характер на духовно въздействие отвън. „При употребата на психоактивни вещества човекът се обръща не просто към своята „безсъзнателна част от психиката“, но и предоставя пълна свобода за действие в съзнанието си на напълно конкретни сили[1]“ – демоничните. В Библията са описани различни примери на бесообщение при древните хора, докато светите отци говорят за допотопна цивилизация с високо развитие на интелигентност и науки, но обсебена от бесовете с магически характер.

Древни свидетелства за употребата на наркотични вещества

Хората от каменната епоха са ползвали доста от психоактивните вещества, като опиума, хашиша и кокаина. Известия за употребата на наркотични вещества намираме още от най-дълбока древност. Почти всички познати народи от времето на първите писмени сведения са ползвали редица упойващи вещества. Предполага се, че най-ранните данни са от преди 40,000-10,000 година преди Рождество Христово. Екстаза предизвикан от упойващо вещество е бил в честа употреба сред шаманите по земите на днешна Европа, при извършването на магически действия, както и при лекуване. Употребата на опиум в Китай произхожда от 2,500 година преди Рождество Христово, а в Египет от 1,500 година преди Рождество Христово е известна употребата на така наречените „святи билки“, а в Гватемала от този период е намерена каменна статуя на човек, държащ в ръка токсичен вид гъба, от която излиза глава на бог. Ритуалната употреба на отровни или полуотровни гъби за въздействие на съзнанието е била изключително популярна при някои индиански племена в Мексико[2]. Първите писмени свидетелства за мака като психоактивно вещество се срещат в творенията на Хезоид (IV-ти век преди Рождество Христово), в които се обяснява и тяхната психотропна употреба в град Маконе (града на Мака), в околностите на Коринт. Шумерските клинописни глинени плочки от Нипур (III-II век преди Рождество Христово) дават сведения за използването на различни видове опиати и растения. В „Одисеята“ на Омир се говори за специална напитка „напентес“ която се приготвя от дъщерята на Зевс, Елена и имала „чудодейни“ сили. В китайските легенди са познати свойствата на „хашиша“. Индийската ведическа религия описва напитката на боговете „сома“ приготвена от различни растения принесени с „коноп“. Микенската култура (III-II век преди Рождество Христово) познава свойствата на „мака“, като го възхвалява като богинята на мака. В известните Елевсински мистерии се говори за използването на халюциногенни гъби, които са близо до химическия състав на ЛСД-25, съдържащи веществото „спорин“. В много свидетелства се говори, че самите магьосници използвали билкови смеси и мазила с психоактивни вещества под вид на елачи, което се споменава и в „Метаморфози“ от Апулей. Ацтеките са употребявали „божествена гъба“ – теонанкател – „месото на боговете“ в обредите си, или за релаксант в своите „гъбични церемонии“. Маите са употребявали специално питие „баличе“, което се е използвало от корите на някои дървета и ферментирал мед. Индианците от Гватемала и Мексико са използвали наркотиците като основен елемент за свързване със свръхествествени сили[3]. В мюсюлманската религия се срещат изводи за употреба на наркотици, при съзерцанието на Аллах, за достигане състояние на транс. Именно от Близкия изток е донесен опиума в Европа. Викингите използват „мухоморката“, за да добият стимул на „сили“. Херодот (V-ти век преди Рождество Христово) описва конопените бани, които са използвали „скитите“. Жреците са достигали до транс и съзерцание за бъдещето именно, чрез до̀сега на опиума и под въздействието на техните „богове“. Перуанските индианци са дъвчели листа от „кока“ за успокоение и стимулиране в ежедневието. В Китай 2,700 години преди Рождество Христово има сведения, канабиса да се взима за лечение под формата на чай. Има сведения от 3,000 години преди Рождество Христово за индианците в Южна и Централна Америка, които са дъвчели листа от кока преди битка и религиозни обреди[4]. Древноегипетски ръкописи от 7,000 години преди Рождество Христово описват използването на опиума за медицински цели. Има свидетелства, че в Перу и Европа – ПАВ се използвали като обезболяващи средства, например при трепанация на черепа. По времето на Хипократ (440-337 година преди Рождество Христово), се споменава за опиум, като лекарско вещество. Хашиша се е употребявал като лекарство за кашлица и разстройство. Споменават се около 300 лекарства от растения, които в основата си са опиум. В Библията по данни на иудейски историци, се споменава за сок от мак. В Талмуда има сведения за медицинска употреба на опиум[5].

Прочетете още „Наркоманията духовен и исторически анализ*“ →

Отново за Торинската плащаница*

Публикувано на от Dragan Bachev

Валери Шопов

Abstract

What should be our attitude to the question of the Shroud of Turin? This question remains relevant, excites scholars and researchers, lovers of Christian history and ordinary Christians. We will try to reflect on it by exposing some of the known facts related to its credibility. The Shroud of Turin remains a hidden mystery to scientific thought today.

Key words: Shroud of Turin, Christian Apologetics

***

Again about the Shroud of Turin

В Торинската плащеница има нещо свръхестествено, тъй като доказателствата, които са в съгласие с нейния свръхестествен характер, са поразително повече от „обратното“. Последното е ограничено главно до датиране с въглерод 14 (C 14), което оспорва само годината на създаване на Плащеницата. В никакъв случай не може да докаже нищо за начина, по който е създадена. В допълнение, резултатът от този метод според някои е повлиян от пожар, който е маркирал и заплашвал да изгори самата „Плащеница“ и довел до „закърпване “ на оригиналната средновековна тъкан. Независимо дали някой се съмнява или не, едно е сигурно. „Плащеницата“ е единственото парче ленено платно в света, преминало през „научно сито“ и е за лика на Иисус Христос. Има много атеисти и противници на християнството, които искат Ватикана да предаде Торинската плащеница на нова проверка. Но никой не знае дали искат това да „удари“ християнството или просто да се почувстват „сигурни“ в изневярата си, ако и стига да „докажат“ нещо съществено в случая.

„Ето, този е определен за падането и ставането на мнозина в Израел и за знамението, което беше пророкувано“ (Лука 2:34)

В продължение на няколко века в катедралата на италианския град Торино се пази голямо платно с дължина 4,3 м. и ширина 1,1 м. На неговия жълтеникаво-бял фон се появяват размити петна от кафяви тонове – от разстояние, в подредбата им; петна, неясни очертания на човешка фигура и мъжко лице с брада и дълга коса. Преданието казва, че това е Плащеницата на самия Иисус Христос.

За западноевропейския гражданин от втората половина на XIV-ти век тя се появява „от нищото“ в град Лирей близо до Париж, в имението на граф Жофроа дьо Шарни. Смъртта на графа скрива тайната на появата ѝ във Франция. През 1375 година тя е изложена в местната църква като истинската Христова плащаница. Това привлича много поклонници в храма. Тогава се появяват съмнения за автентичността ѝ. Местният епископ Анри дьо Поатие упреква настоятеля на храма, че го е представил като оригиналната Плащаница на Христос. Неговият наследник Пиер д’Арси получава разрешение от папа Климент VII да изложи Плащеницата като обикновена икона, но не като истинската надгробна плащаница на Спасителя.

Един от наследниците на граф дьо Шарни дава Плащеницата на своята приятелка херцогинята на Савоя, чийто съпруг Луи I Савойски построява красив храм за реликвата в град Шамбери. Впоследствие в Италия царува Савойската династия.

Въпреки че в различни градове са показвани фалшиви плащаници, само тази е възприета от масовото народно съзнание като истинска. Горяла три пъти и оцеляла по чудо. За да премахнат саждите и да се уверят, че не е боядисана, няколко пъти го варят в масло и го измиват, но изображението остава.

През 1578 година възрастният архиепископ на Милано Чарлз Боромео, канонизиран от Католическата църква, отива от Милано в Шамбери през зимата, за да се поклони на Светата плащеница. За да спаси стареца от преминаването през зимните Алпи, Плащеницата е изнесена да го посрещне. Срещата се състои в Торино, в катедралата Св. Йоан Кръстител, където с благословението на епископа тя е в момента. През XVIII-ти век Революционните войски на Франция под командването на Бонапарт разрушават катедралата в Шамбери, където някога се съхранява светилището, а Торино се оказва настрана от всички бурни събития и все още пази светилището на целия християнски свят.

Историята на Плащеницата е сложна и наситена със събития. Най-важното от тях за вярващите е погребението и възкресението на Христос, а за всички – явяването му пред безбожния свят на прага на XX-ти век.

През 1898 година в Париж се провежда международна изложба на религиозно изкуство. Донесена е и Плащеницата от Торино, представяйки я като зле запазено творение на древни християнски художници. Плащеницата била окачена високо над арката и преди закриването на изложбата решили да я снимат. На 28 май археологът и любител фотограф Секондо Пиа прави две снимки. Единият негатив се оказва развален, а другият с размери 60х50 см е поставен в проявителя вечерта на същия ден и фотографът изтръпва: на тъмния фон на негатива се разкрива позитивен фотографски портрет на Христос Спасителя – Лице с неземно изражение на красота и благородство. Секондо Пиа седи цяла нощ в благоговейно съзерцание, без да откъсва очи от портрета на Христос Спасителя, който така неочаквано се появява в къщата му.

„Светата плащеница на Христос“, мисли си той, „сама по някакъв невъобразим начин е фотографски точен негатив; и също с голямо духовно съдържание! Тази Света Плащаница, този удивителен негатив с човешки размери, е на много повече от хиляда години. Но нашата новоизмислена фотография е само на 69 години!… Ето, в тези кафяви отпечатъци от Божи гроб се крие едно необяснимо чудо”.

Какъв е смисълът от явяването на светата Христова плащаница в края на XIX-ти век?

Това е време, когато човечеството се отдалечава от вярата. Науката се превръща в светоглед и се развива вярата, че в бъдеще и скоро с помощта на математически формули ще бъде възможно да се изчисли движението на всички частици на Вселената във времето и пространството. В разговорите често се използва формулата „науката е доказала“. В разговор с митрополит Филарет (Дроздов) един много самоуверен млад мъж казва: „Знаете ли, владика, че науката е доказала, че няма Бог?“ Митрополитът отговори: „Цар Давид е писал преди хиляди години: „Речта на лудия в сърцето му не е Бог”.

От втората половина на XIX-ти век забележимо се засилват антихристиянските протести в благороднически и интелектуални салони, лекционни зали и пресата. Широко разпространение получават и трудовете на протестантски теолози, професори и доценти (Щраус, Фердинанд и Бруно Бауер), които отричат божествеността на Иисус Христос. Лев Толстой нарязва Евангелието според собствените си разбирания, чиято съкровена мечта е да основе нова религия. Образът на сантиментален моралист, блудник и любимец на жените е нарисуван от Ренан в неговата много популярна някога книга „Животът на Иисус“. Той, подобно на Толстой, отрича божествеността и чудесата на Христос. Духовният писател епископ Михаил (Грибановски) нарича своя труд „Евангелието на филистимците“. Успехът на тези и други подобни произведения се обяснява с факта, че мнозина в обществото, в своето земно самодоволство и човешка гордост, не искат да приемат Божествеността на нашия Господ Иисус Христос и Неговите чудеса, които детерминистичната наука от XIX-ти и началото на XX-ти век не може да обясни. Смята се, че митът за Христос е възникнал около историческата фигура на Иисус от Назарет, стара идея, датираща от ранните векове, особено от Целз.

Но върхът на цялата тази антихристиянска уж научна литература са трудовете на професора по теология и история Дравес. Той твърди, че не е имало Иисус от Назарет, че Христос и други евангелски герои като Пилат и така нататък са митични личности без реални исторически прототипи, че Христос е народен мит за Слънцето. Книгата му среща радостен и съпричастен прием в широки обществени кръгове, а съветските издания и школи заявяват: науката е доказала, че Христос е мит.

По метода на Дравес остроумният французин Превост доказва с още по-голяма логична убедителност, че Наполеон е френски народен мит за силата и изпепеляващата сила на Слънцето. Наистина! Той се е издигнал в източната част на Франция (роден на остров Корсика), разположен в Атлантическия океан (умрял на остров Света Елена), имал е дванадесет маршала, което означава дванадесет знака на зодиака. Той дори възкръсва – прочутите 100 дни на Наполеон. Те вярват на Дрейвс, – някои възприемат работата на Превост като пародия на работата на Дрейвс, – Наполеон е твърде близо, – за повечето тази работа остана неизвестна. Изтънченият и язвителен Целз (края на II-ри век) в своя основен труд срещу християнството не смее да твърди, че Иисус от Назарет не съществува: Иисус Христос е твърде близо за неговата епоха. В цялата антихристиянска литература от последните два-три века единственото ново е пълното отричане на историчността на Иисус от Назарет, а в същото време и тази на Пилат.

По този начин може да се твърди, че откриването на образа на Христос върху Торинската плащаница е чудо, което отговаря на нуждите на времето: „Ти твърдиш, че Иисус от Назарет, Христос е мит, но аз ти се струвам, че подкрепям твоята колеблива вяра“, сякаш казва Христос, който ни обича.

Секондо Пиа възприема появата на Христос върху фотографска плака като чудо. Той седи в благоговение пред образа, който му се явява цяла нощ: „Христос дойде в нашия дом“. В онази паметна нощ той ясно разбира, че Плащеницата не е направена на ръка, че нито един художник от древността, без никакви идеи за негатива, не би могъл да я нарисува, правейки по същество почти невидим негатив.

По-късно Торинската плащеница е снимана многократно в различни лъчи от спектъра от рентгенови лъчи до инфрачервено лъчение. Изследван е от криминалисти, лекари, историци на изкуството, историци, химици, физици, ботаници, палеоботаници и нумизмати. Свикват се международни синдологични конгреси (от думата sindone, което означава плащаница).

Убеждението, че Торинската плащеница не е направена на ръка, не е дело на художник и носи признаци на дълбока древност, е станало всеобщо сред учени от различни възгледи и националности. Придирчивите криминолози не откриват на Плащеницата нищо, което да опровергае евангелския разказ за страданието, кръстната смърт, погребението и възкресението на Христос; нейното изследване само допълва и изяснява разказите на четиримата евангелисти. Някой нарича Торинската плащеница „Пето евангелие“.

Торинската плащаница потвърждава истинността на изказването на английския мислител Франсис Бейкън (1561–1626), че малкото знание отдалечава от Бога, а голямото знание ни доближава до Него. Много учени, въз основа на внимателно и цялостно изследване на Плащеницата, признават факта на възкресението на Христос и от атеисти стават вярващи. Един от първите е един атеист и свободомислещ, професор по анатомия в Париж Барбие, който като лекар и хирург разбира, че Христос е излязъл от Плащеницата, без да я развие, когато е минал през затворени врати след Възкресението. Само няколко специалисти, които са изучавали Плащеницата, не са приели възкресението на Христос поради извъннаучни причини: не е имало възкресение, защото то изобщо не може да съществува.

И по време на този нарастващ триумф, в края на 1988 година, се появява сензационно съобщение: според радиовъглеродния метод възрастта на Торинската плащаница е само 600-730 години, тоест не трябва да се датира от началото на Християнска епоха, но към Средновековието – 1260-1390 година.

Архиепископът на Торино приема тези резултати и заявява, че нито той, нито Ватикана някога са считали светата Плащеница за реликва, но се отнасяли с нея като с икона.

Мнозина въздъхват с облекчение и злорадство: „Митът е разсеян“. Въпреки че многократно е доказано, че Плащеницата не е направена на ръка, отново са правени опити да бъде приписана на четката на Леонардо да Винчи или на някой друг велик художник. Освен това Плащеницата отразява такива анатомични детайли на човешкото тяло, които не са били известни на средновековните майстори. И накрая, няма следи от боя, свързана с изображението върху Плащеницата от Торино. Само на едно място по ръба е леко изцапан с боя, може би когато Дюрер е написал копие от него през 1516 година.

Възниква идеята, че средновековните християнски фанатици са инсценирали погребението на Христос с един от своите събратя по вяра и така са получили чудотворен образ. Дори атеистите не обръщат внимание на тази идея поради нейната абсурдност.

Във връзка с радиовъглеродното датиране възникват следните въпроси: 1) правилни ли са първоначалните аналитични данни и направените по тях изчисления; 2) как резултатите от последното се отнасят към всички други данни, пряко или косвено свързани с проблема за произхода и възрастта на Торинската плащаница.

1.Първият факт, който ясно говори в полза на древния близкоизточен произход на Плащеницата, е самата тъкан – това е лен, изтъкан на зигзаг 3 на 1. Такива тъкани са правени в Близкия изток, по-специално в Сирия, през II-I век преди нашата ера и до края на I-ви век след нашата ера и получава името „Дамаск“. В по-ранни и по-късни времена те са непознати. Използването на Дамаск за Плащеницата свидетелства за богатството на Йосиф, което е отбелязано в Евангелието („един богаташ от Ариматея“- Матей 27:57 ), и неговото уважение към Разпнатия. Освен лен, в тъканта са открити няколко памучни влакна от западноазиатски тип.

Приемайки радиовъглеродни изчисления за възрастта на Плащеницата и нейния къснохристиянски европейски произход, ние сме длъжни да обясним къде и как се е появила тя през XIII-XIV век. Плат, направен по метод, изгубен преди повече от хиляда години. Какъв научен потенциал трябва да са имали „измамниците“ от Средновековието, за да осигурят всички тези подробности, включително дори използването на памучни конци, които растат само в Западна Азия?

Торинската плащаница

2.Древната възраст на Плащеницата се потвърждава от отпечатъците от монети, покриващи очите на Покойника. Това е много рядка монета, „Митето на Пилат“, сечена едва около 30 година след Христа, на която надписът „Император Тиберий“ (TIBEPIOY KAICAPOC) е изписан неправилно: CAICAPOC. Монети с тази грешка не са били известни на нумизматите до публикуването на снимки на Торинската плащаница. Едва след това са открити пет подобни монети в различни колекции. „Акарата на Пилат” датира най-старата възможна дата на погребението – 30-те години след Христа. Невъзможно е да си представим, че фалшификаторите от Средновековието биха се сетили (и дори физически успели) да използват редки монети от I-ви век, за да направят фалшификати с най-редките грешки.

По този начин естеството на тъканта и отпечатъкът на „пилатовата акара“ върху Плащеницата позволяват да се определи нейната възраст между около тридесетте години и края на I-ви век след Христа, което се вписва добре в хронологията на Новия Завет.

3.Древността на Плащеницата се доказва и от детайлната точност на ритуала на римската екзекуция чрез разпъване на кръст и еврейския погребален ритуал, който става известен в резултат на археологически разкопки едва през последните десетилетия. От особена научна стойност са останките на някой си Йохан, подробно описани в работата на Дж. Уилсън. През Средновековието не са имали такива познания. Някои детайли са били представени по различен начин през Средновековието; по-специално забиване на нокти не в дланите, както е изобразено на икони, включително средновековни, а в китката. Белегът на гвоздея върху Плащеницата точно отговаря по форма и големина на гвоздея, съхраняван в църквата „Св. Кръст Господен“ в Рим и според легендата е един от гвоздеите, с които Христос е разпнат. За да създадат фалшификат, наистина ли фалшификаторите са изучавали гвоздеи от различни епохи и различни цели или, знаейки за гвоздея от църквата на Светия кръст, са нарисували съответните рани или са направили подобни гвоздеи, за да разпнат жертвата си?

4.Противниците на древния произход на Плащеницата обикновено се позовават на предполагаемото отсъствие на каквито и да е достоверни исторически справки за Плащеницата преди 1353 година, когато тя е била изложена в храма на град Лирей. Но във Византия, за разлика от Западна Европа, го знаели добре и се отнасяли към него като към най-голямата светиня. За това свидетелстват множество исторически документи.

В древната мозарабска литургия, която според легендата води началото си от свети апостол Яков, брат Господен, се казва: „Петър и Йоан забързаха заедно към гроба и видяха върху плащаниците ясни следи, оставени от Този, който умря и възкръсна.”

Според легендата Плащеницата е пазена известно време от свети апостол Петър, а след това е предавана от ученик на ученик. В писанията от предконстантинова епоха той практически не се споменава, тъй като е бил твърде голямо светилище и сведенията за него биха могли да послужат като причина за езическите власти да го търсят и да доведат до унищожаването му. По време на честите тогава гонения всички предмети на християнското богослужение са били унищожени, особено книгите и на първо място евангелията, които са били скрити на тайни места и внасяни на молитвени събрания за четене само за кратко време.

Прочетете още „Отново за Торинската плащаница*“ →

Иисус Христос: „Изгряващата утринна и светла звезда“*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Abstract

The objects of research in the article are the verses Hos 6:3; 2 Pet 1:19; Rev 2:28; 22:16, as well as the connections between them regarding the definition of Jesus Christ as the „bright and morning star“ and it aims to establish and explain the meaning of His „rising in the hearts of believers“.

Key words: the bright and morning star, Jesus Christ, Holy Scripture

***

Увод

В настоящето изследване се констатира, че в Свещеното Писание се съдържат четири стиха, в които се говори за „идването на Христос“ като „изгряващата утринна и светла звезда“, което е рядко познато и употребявано определение за Него. Единият от тях е поместен в Стария Завет (Ос. 6:3), а другите три – в Новия Завет (2 Петр. 1:19; Откр. 2:28; 22:16). В два от посочените стихове се установява, че има ясно указание, че под „утринната и светла звезда“ се има предвид Иисус Христос (Ос. 6:3 и Откр. 22:16) –  В 2 Петр. 1:19 и Откр. 2:28 този смисъл се извежда въз основа на налични тълкувания от свети отци върху тях.

Предвид гореказаното целта на настоящото изследване е да се установи, анализира и обобщи смисъла, който се съдържа в цитираните стихове, свързани с определянето на Иисус Христос като „утринната и светла звезда“, да се констатират връзките помежду им и да се обясни значението на Христовото „изгряване в сърцата“ на вярващите. Тезата, която се поставя е, че в разглежданите стихове от Свещеното Писание се има предвид онзи напреднал етап или духовно състояние на вярващите по пътя им към единението с Бога, при който се указва за „идването на Христос“ като „истинската светлина“ в тях, когато Той като „изгряващата утринна и светла звезда“ (зорницата) им възвестява изгрева на вечното слънце във вечния ден на безкрайната вечност. Тезата се извежда въз основа на цитираните, а също и откритите паралелни стихове в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, разгледания етимологичен смисъл на употребените думи и изрази в тях, извършения сравнителен анализ между различни преводи на съответните текстове, позоваването върху тълкувания на свети отци и изследвания на съвременни учени изследователи на Новия Завет.

Подробен анализ на стиховете, свързани с темата на изследването, съдържащи се в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет

Наличните стихове, в които се говори за Иисус Христос като „изгряваща утринна звезда“, са следните: „И тъй, нека познаем, нека се стремим да познаем Господа; като утринна зора е появата Му[1],  и Той ще дойде при нас като дъжд; като късен дъжд ще напои земята“ (Ос. 6:3); „Освен това имаме по-достоверно нещо – пророческото слово, на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (2 Петр. 1:19); „И ще му дам утринната звезда“ (Откр. 2:28); „Аз, Иисус, изпратих Своя Ангел да ви засвидетелствува това в църквите. Аз съм коренът и родът Давидов, утрената и светла звезда“ (Откр. 22:16).

Паралелни стихове с подобен смисъл и значение

Констатира се, че в Свещеното Писание се съдържат и паралелни на изложените стихове с подобен смисъл и значение: „Допитвайте се до закона и откровението. Ако те не казват като това слово, „няма в тях светлина“ (Ис. 8:20; срв. „няма зазоряване в тях[2]“, „няма видело в тях[3]“ ; „Народът, който ходи в тъмнина, ще види голяма светлина; върху живеещите в страната на смъртната сянка ще блесне светлина“ (Ис. 9:2; срв. „Людете които ходеха в тъмнина видяха голяма виделина: Които седяха в земя на смъртна сянка, виделина възсия върху тях[4]“); „Дигни се, светлей (Иерусалиме); защото дойде твоята светлина, и слава Господня изгря над тебе. Защото, ето, тъмнина ще покрие земята, и мрак – народите; а над тебе ще възсияе Господ, и славата Му ще се яви над тебе. И народите ще дойдат към твоята светлина, и царете – към сиянието, което изгрява над тебе“ (Ис. 60:1-3); „На невярващите от тях богът на тоя век е заслепил умовете, за да ги не озари светлината на благовестието за славата на Христа, Който е образ на невидимия Бог. Защото не себе си проповядваме, а Христа Иисуса Господа…Бог, Който някога заповяда да изгрее светлина от тъмнината, Той Същият озари сърцата ни, за да бъде светло познанието на славата Божия, проявена в лицето на Иисуса Христа“ (2 Кор. 4:4-6); „Вие бяхте някога тъмнина, а сега сте светлина в Господа; постъпвайте като чеда на светлината“ (Еф. 5:8); „Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина“(Мат. 4:16; срв. „Народ който седеше в тъмнина видя виделина голяма, и на седящите в страна и сянка смъртна виделина им възсия“)[5]; „Поради великото милосърдие на нашия Бог, с което ни посети Изток свише, за да просвети ония, които са в тъмнина и сянка смъртна, и да насочи нозете ни в пътя на мира“ (Лук. 1:78-79; срв. „За милосърдието на милостта на Бога нашего, с която ни посети зора от висотата, за да осияе седящите в тъмнина и в смъртна сянка; така че да насочи стъпките ни в пътя на мира[6]“ ); „В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците“ (Иоан 1:4); „Пак им говори Иисус и рече: Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота“ (Иоан 8:12).

Тълкуване и анализиране на изложените стихове

1) В предсказанието на пророк Осия за Месията изложено в Стария Завет се говори за необходимостта от познаване на Господа, стремежа към Него, и че Неговото идване е като „утринна зора“: „И тъй, нека познаем, нека се стремим да познаем Господа; като утринна зора е появата Му, и Той ще дойде при нас като дъжд; като късен дъжд ще напои земята“ (Ос. 6:3). Св. Кирил Александрийски тълкува този стих по следния начин: „Той ще ни изцели два дни по-късно, на третия ден ще възкръснем и ще живеем пред Него…[7].“ Св. Ефрем Сирин обяснява: „На третия ден ще бъдем възкресени. Той ще ни избави скоро, точно както ни избави на третия ден след напускането на Египет, водейки ни през морето…. нека бързаме към Бога като дете, като към утринната зора, която несъмнено ще изгрее. Всеки, който вярва в Христос, се издига от кръщението, сякаш осветен от умствена светлина, стига до богопознание. И след дъжда, учението Му се излива върху достойните за Него като късен дъжд. Чрез откровението на Духа душата ще бъде подготвена, и тя ще започне да расте и да дава небесни плодове[8]“. Блажени Йероним Стридонски пише: „Нека се стремим да познаваме Господа; като утринната зора е Неговото явяване и Той ще дойде при нас като дъжда, както късния дъжд ще напои земята. Ние приемаме Христос като ранен дъжд, когато в нас са положени основите на вярата, и ще Го приемем като късен дъжд, когато, станали зряла жетва, получим вечен плод и бъдем събрани в житниците Господни[9]“. Александър Павлович Лопухин излага твърдението, че чрез този стих пророкът призовава хората към богопознание, което означава не теоретично познание за Бога, а единство с Бога в любовта, практическо изпълнение на Божиите заповеди[10].От приведените тълкувания, става видно, че явяването на Христос като изгряваща утринна звезда се свързва с озаряването на сърцата на вярващите от светлина, която светлина е Самият Христос, с все по-голямото им познаване на Господа в любовта и постигане на единение с Него, с озаряване на душата от Духа, следствие на което тя започва да дава небесни плодове, с живота в Христа, който се изразява във вършене на дела според учението Му, и с възкресяването на вярващите.

2) Вторият стих е новозаветен: „Освен това имаме по-достоверно нещо – пророческото слово, на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (2 Петр. 1:19). На пръв поглед не става ясно, че в този стих се съдържа сведение за идването на Иисус Христос. Последното се констатира от тълкуванието на блаж. Теофилакт върху него: „И така, когато – казва – настъпи ден, тоест явяването на събитията, тогава в сърцата ви ще изгрее зорницата, тоест Христовото пришествие, предвъзвестено от пророците, и като истинска светлина ще освети сърцата ви[11]“. Според цитирания тълкувател, Христовото пришествие ще изгрее като зорница в сърцата на вярващите, и като истинска светлина ще ги освети.

Епископ Михаил (Лузин) разбира изгряването на зорница в сърцата на вярващите според 2 Петр. 1:19 като процес, който започва в тях от тяхното пробуждане за Христовото учение и живот до влизането им в Царството Божие: „След събуждането от греховен сън, когато зората започва, в сърцето на възродения духовно човек, изгрява утринната звезда, предвестник на започналия ден; с Божията благодат се засилва духовната дейност на човека, тя се развива и укрепва по-дълбоко, по-ясно, както и съвършеното познаване на Христовото учение и животворно начало на живота. Човек започва да живее в светлината на Христовия живот, чиято пълнота той достига в невечерния ден на Царството Божие. Така протича ходът на живота на преродения и възроден човек и преходът от смъртта към живота[12]“. Същият тълкувател преминава след това към същинското тълкуване на стиха: „Речта за пророческото слово, както и за апостолското, има приложение, което е общо както за Стария, така и за Новия Завет, че то е светилник в сърцето до зората на деня, и докато зората заблести за всички вярващи по всяко време и на всяко място; но непосредственото приложение на тази дума, без съмнение, се отнася до първите читатели на Посланието и речта за пророческото слово има предвид преди всичко тях. Въпреки че те, според словото на апостола, познават истината и са утвърдени в нея (2 Петр. 1:12), те трябва да бъдат подбуждани от напомняния (1:13). Повечето от тях като цяло са възхвалявани (1:8), но съвършенството още не е достигнато; вече са се събудили от съня си, вече са забелязали зората, вече са видели утринната звезда, но целият ден е още пред тях; те все още са в навечерието на храма и в храма, но не и в светилището, имат наченки на истината, отнасят се с доверие както към външните свидетелства на очевидците на истината, така и към пророческото слово, но още не са достигнали живо познание за истината и вътрешно общение с Иисус Христос, те все още са в сутрин, а не обед[13]“. Епископ Михаил пише още: „Като чуете, казва (апостолът), тези думи на пророците, няма да се излъжете в надеждата си. Защото след време те ще бъдат оправдани от самите дела, които апостолът нарече „ден“, продължавайки своята образна реч, защото той веднага говори за светилника, за тъмното място, което е нощта. И така, когато, казва той, дойде денят, тоест проявлението на събитията, тогава утринната звезда ще изгрее в сърцата ви, тоест идването на Христос, предсказано от пророците, и като истинската светлина ще озари сърцата ви[14]“. „Утринната ярка звезда“ нарича Себе Си Христос (Откр. 22:16) в смисъл, че Той възвестява изгрева на вечното слънце във вечния ден на безкрайната вечност[15]“.

Блажени Теофилакт тълкува 2 Петр. 1:19 във връзка със стиха „Стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос“ (Еф. 5:14). За разбирането на този стих от св. апостол Павел в посланието си до ефесяни, блажени Теофилакт набляга особено на пояснението във връзка със „спящият“, „мъртъв“ и „събуждащ“ се в духовно отношение човек. Той говори за тях като три различни духовни състояния, през които човекът преминава: „Спящ и мъртъв нарича човека, който живее в грехове. Защото той е и смраден, като мъртвец, и бездействен като спящ, мечтае и си въобразява призрачното. А когато някой се пробуди от греха, Христос ще го осветли, тоест ще засияе за него, както и слънцето сияе за станалите от сън. А докато е в грехове, той ненавижда светлината и не идва при нея. И не само за невярващите казва това, но и за вярващите. Можеш да намериш разлика между спящия и мъртвия. Мнозина, които вършат зло, но не одобряват извършеното, биха могли да се нарекат спящи. Те се пробуждат лесно и за тях се отнася израза „стани“, а другите, които вършат зло и го оправдават, могат да се нарекат мъртви, защото е по-трудно да бъдат призовани към добро. Обаче и тях Словото призовава да станат, защото не бива да се отчайваме относно възможността за изменение на естеството[16]“. Констатира се, че блаж. Теофилакт не дава никакви пояснения за втората част на същия стих „…и ще те осветли Христос“ (Еф. 5:14). Това прави св. Йоан Златоуст. Той споменава, че са налични и други подобни на този израз като например „и ще се докоснеш (έπιψαόσεις) до Христос“, „озарява те (έπιψαόσει σοι) Христос“, „..издигнете се от греха и можете да видите Христос[17]“, след което добавя „ето защо е необходимо да се каже: „Стани, ти който спиш, и възкръсни от мъртвите, и Христос ще те осияе[18]“.

Св. Теофан Затворник също смята, че в Еф. 5:14 става въпрос за преминаването на човека през различни духовни етапи, фази или състояния: от грешник – до човек, чийто живот е в Христа, когато той вече е ръководен и просветляван не от външни източници за словото и от хора, а от Самия Христос: „Грешникът вярва, примирява се с Бога, и се просвещава от Христос Господ. Тогава всичко му става ясно, как трябва да бъде в живота му и какво да очаква в бъдеще[19]“.

Прочетете още „Иисус Христос: „Изгряващата утринна и светла звезда“*“ →